Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 29


29.

За общуването в семейството не може да се каже кой знае какво. Такова нямаше. 
Както се отглеждаха цветя в изобилие, така се отглеждаше и липса на каквато и да е дипломатичност. Най-вече се тряскаха врати. Хората непрекъснато искаха от другите неща, но не знаеха как да ги поискат. Думите се запращаха като откоси и шрапнели се сипеха и по незаинтересуваните. 

Най-добре се чувствах в две ситуации: или когато нямаше никого вкъщи (извънредно рядко), или когато бях навън. Вкъщи ли съм с хората от семейството, бях нащрек, напрегната, подтисната. Криех се. Викаха ме само, за да ми наредят нещо или за да ми се скарат.
По-късно, когато заживях вън от семейния дом, открих, че гледам на нормално общуващите хора като на лицемерни. Хората, които умееха или си давах труда да убеждават и аргументират, да бъдат любезни и тактични, така да се каже - да договарят съгласието или поне търпимостта на отсрещната страна. Защото родителите ми се държаха любезно с хората извън дома, но после коментираха зад гърба им. Искреността се състоеше в грубите недомлъвки.
И двата варианта се оказваха отблъкващи. На 21 години изобщо не умеех да общувам. Можех да обяснявам нещата пред приятелки, но в ситуация се държах недодялано. Прибързано, избухливо, крайно. 
А най-лошото беше, че не разбирах това. Сигурно затова пиех. Наркоманствах по уж безобидния начин. И пишех. Което беше по-добрия вариант макар и да изглеждаше безперспективен. Нещата, които пишех едва ли можеха да бъдат издадени. 
Когато исках да изкажа мнението си, все не успявах да го направя в подходящия момент - или прекъсвах някого, или от притеснение не се изказвах както трябва, или никой не ме слушаше. 

Липсваше ми елементарна гъвкавост. И досега, погледне ли ме някой накриво, се вдървявам и оглупявам. И избягвам, бягам или напускам хората, които ме карат да се чувствам така. Обикновено те дори не го и забелязват. 
По-добре сама на улицата, отколкото с бремето на мълчаливия и неодобрителен поглед. 
Как да се справя с това? 
Знам как. Като не се приемам толкова сериозно. Като не приемам толкова сериозно другите.
Отвреме навреме се получава. 
Но един лукав глас ми шепне, че така май не е интересно.
А по-интересно ли е да страдаш? Физически и иначе?
Да, изглежда. Ех, ех, хем така, хем иначе.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици...