ДНЕВНИК 29

29.

За общуването в семейството не може да се каже кой знае какво. Такова нямаше. 

Както се отглеждаха цветя в изобилие, така се отглеждаше и липса на каквато и да е дипломатичност. Най-вече се тряскаха врати. Хората непрекъснато искаха от другите неща, но не знаеха как да ги поискат. Думите се запращаха като откоси и шрапнели се сипеха и по незаинтересуваните. 

Най-добре се чувствах в две ситуации: или когато нямаше никого вкъщи (извънредно рядко), или когато бях навън. Вкъщи ли съм с хората от семейството, бях нащрек, напрегната, подтисната. Криех се. Викаха ме само, за да ми наредят нещо или за да ми се скарат.

По-късно, когато заживях вън от семейния дом, открих, че гледам на нормално общуващите хора като на лицемерни. Хората, които умееха или си давах труда да убеждават и аргументират, да бъдат любезни и тактични, така да се каже - да договарят съгласието или поне търпимостта на отсрещната страна. Защото родителите ми се държаха любезно с хората извън дома, но после коментираха зад гърба им. Искреността се състоеше в грубите недомлъвки.

И двата варианта се оказваха отблъкващи. На 21 години изобщо не умеех да общувам. Можех да обяснявам нещата пред приятелки, но в ситуация се държах недодялано. Прибързано, избухливо, крайно. 

А най-лошото беше, че не разбирах това. Сигурно затова пиех. Наркоманствах по уж безобидния начин. И пишех. Което беше по-добрия вариант макар и да изглеждаше безперспективен. Нещата, които пишех едва ли можеха да бъдат издадени. 

Когато исках да изкажа мнението си, все не успявах да го направя в подходящия момент - или прекъсвах някого, или от притеснение не се изказвах както трябва, или никой не ме слушаше. 

Липсваше ми елементарна гъвкавост. И досега, погледне ли ме някой накриво, се вдървявам и оглупявам. И избягвам, бягам или напускам хората, които ме карат да се чувствам така. Обикновено те дори не го и забелязват. 

По-добре сама на улицата, отколкото с бремето на мълчаливия и неодобрителен поглед. 

Как да се справя с това? 

Знам как. Като не се приемам толкова сериозно. Като не приемам толкова сериозно другите.

Отвреме навреме се получава. 

Но един лукав глас ми шепне, че така май не е интересно.

А по-интересно ли е да страдаш? Физически и иначе?

Да, изглежда. Ех, ех, хем така, хем иначе.