Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 29


29.

За общуването в семейството не може да се каже кой знае какво. Такова нямаше. 
Както се отглеждаха цветя в изобилие, така се отглеждаше и липса на каквато и да е дипломатичност. Най-вече се тряскаха врати. Хората непрекъснато искаха от другите неща, но не знаеха как да ги поискат. Думите се запращаха като откоси и шрапнели се сипеха и по незаинтересуваните. 

Най-добре се чувствах в две ситуации: или когато нямаше никого вкъщи (извънредно рядко), или когато бях навън. Вкъщи ли съм с хората от семейството, бях нащрек, напрегната, подтисната. Криех се. Викаха ме само, за да ми наредят нещо или за да ми се скарат.
По-късно, когато заживях вън от семейния дом, открих, че гледам на нормално общуващите хора като на лицемерни. Хората, които умееха или си давах труда да убеждават и аргументират, да бъдат любезни и тактични, така да се каже - да договарят съгласието или поне търпимостта на отсрещната страна. Защото родителите ми се държаха любезно с хората извън дома, но после коментираха зад гърба им. Искреността се състоеше в грубите недомлъвки.
И двата варианта се оказваха отблъкващи. На 21 години изобщо не умеех да общувам. Можех да обяснявам нещата пред приятелки, но в ситуация се държах недодялано. Прибързано, избухливо, крайно. 
А най-лошото беше, че не разбирах това. Сигурно затова пиех. Наркоманствах по уж безобидния начин. И пишех. Което беше по-добрия вариант макар и да изглеждаше безперспективен. Нещата, които пишех едва ли можеха да бъдат издадени. 
Когато исках да изкажа мнението си, все не успявах да го направя в подходящия момент - или прекъсвах някого, или от притеснение не се изказвах както трябва, или никой не ме слушаше. 

Липсваше ми елементарна гъвкавост. И досега, погледне ли ме някой накриво, се вдървявам и оглупявам. И избягвам, бягам или напускам хората, които ме карат да се чувствам така. Обикновено те дори не го и забелязват. 
По-добре сама на улицата, отколкото с бремето на мълчаливия и неодобрителен поглед. 
Как да се справя с това? 
Знам как. Като не се приемам толкова сериозно. Като не приемам толкова сериозно другите.
Отвреме навреме се получава. 
Но един лукав глас ми шепне, че така май не е интересно.
А по-интересно ли е да страдаш? Физически и иначе?
Да, изглежда. Ех, ех, хем така, хем иначе.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици