ДНЕВНИК 28

28.

В патриархалните семейства, в които съм израснала, бяха специалисти по прикриването. Или по по-перфидния му вариант - специалисти по неприкритото прикриване. Вижда се, че има нещо, но лицето не благоволява да разговаря. Затворил се е в “гордо” мълчание.

Това изобщо не е безобидно - и за двете страни. Нанася поражения a long terme, както казват французите. Дългосрочни.

Баба ми, която наричах Мама Катя, майката на майка ми, беше най-мълчалива от всички. Понякога се зачервяваше и изфучаваше навън от стаята, плачеше скришом ... и това е. Тя почина от рак. Беше страдала от тежка меланхолия като млада - бяха я лекували в продължение на година в Александровска болница - ступор.

После уж всичко минало. Дядо ми, бащата на майка ми, също излизаше, когато се ядоса. Твърдеше, че се пази, защото ако избухне, става невъздържан. Беше прекарал инфаркт.

Баща ми само впиваше остри погледи и даваше кратки казармени нареждания. Мама си служеше основно с оценъчни съждения: харесва ми, не ми харесва, това е хубаво, това не е. И ... толкова.

Никой никога нищо не обясняваше. А и не искаше обяснения. “Бърза схватка и отново ескадроните летят”. Само че, когато се мълчи, схватката е с отровни стрели, които предизвикват гноене. Филоктет.

На всичко отгоре бяха и докачливи. Най-лесното нещо беше да обидиш някого. Ставаше от самосебе си, незабележимо, постоянно. Къщата на обидата.

А когато заговаряха, говореха невъздържано. Езикът ги обладаваше, отмъщаваше си, че не го владеят, и те прекомерстваха до такава степен чрез него, че причиняваха физическа болка.

Безбожно семейство. Нямали са страх, така да се каже. Изключение правеше прабаба ми.

Затова пък аз съм развила страх от мълчание, страх от неговорене. Или по-скоро, обзема ме нетърпимост, от коята се пръскам. И хуквам нанякъде.

Коментари

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател? Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент. Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

Прочетете още

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици

Прочетете още

Книгата или човекът. Веселина Василева

Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Прочетете още

Албена Стамболова

Търсене в този блог