ДНЕВНИК 28

28.

В патриархалните семейства, в които съм израснала, бяха специалисти по прикриването. Или по по-перфидния му вариант - специалисти по неприкритото прикриване. Вижда се, че има нещо, но лицето не благоволява да разговаря. Затворил се е в “гордо” мълчание.

Това изобщо не е безобидно - и за двете страни. Нанася поражения a long terme, както казват французите. Дългосрочни. 

Баба ми, която наричах Мама Катя, майката на майка ми, беше най-мълчалива от всички. Понякога се зачервяваше и изфучаваше навън от стаята, плачеше скришом ... и това е. Тя почина от рак. Беше страдала от тежка меланхолия като млада - бяха я лекували в продължение на година в Александровска болница - ступор. 

После уж всичко минало. Дядо ми, бащата на майка ми, също излизаше, когато се ядоса. Твърдеше, че се пази, защото ако избухне, става невъздържан. Беше прекарал инфаркт.

Баща ми само впиваше остри погледи и даваше кратки казармени нареждания. Мама си служеше основно с оценъчни съждения: харесва ми, не ми харесва, това е хубаво, това не е. И ... толкова.

Никой никога нищо не обясняваше. А и не искаше обяснения. “Бърза схватка и отново ескадроните летят”. Само че, когато се мълчи, схватката е с отровни стрели, които предизвикват гноене. Филоктет.

На всичко отгоре бяха и докачливи. Най-лесното нещо беше да обидиш някого. Ставаше от самосебе си, незабележимо, постоянно. Къщата на обидата. 

А когато заговаряха, говореха невъздържано. Езикът ги обладаваше, отмъщаваше си, че не го владеят, и те прекомерстваха до такава степен чрез него, че причиняваха физическа болка. 

Безбожно семейство. Нямали са страх, така да се каже. Изключение правеше прабаба ми.

Затова пък аз съм развила страх от мълчание, страх от неговорене. Или по-скоро, обзема ме нетърпимост, от коята се пръскам. И хуквам нанякъде.