Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 28


28.

В патриархалните семейства, в които съм израснала, бяха специалисти по прикриването. Или по по-перфидния му вариант - специалисти по неприкритото прикриване. Вижда се, че има нещо, но лицето не благоволява да разговаря. Затворил се е в “гордо” мълчание.
Това изобщо не е безобидно - и за двете страни. Нанася поражения a long terme, както казват французите. Дългосрочни. 

Баба ми, която наричах Мама Катя, майката на майка ми, беше най-мълчалива от всички. Понякога се зачервяваше и изфучаваше навън от стаята, плачеше скришом ... и това е. Тя почина от рак. Беше страдала от тежка меланхолия като млада - бяха я лекували в продължение на година в Александровска болница - ступор. 

После уж всичко минало. Дядо ми, бащата на майка ми, също излизаше, когато се ядоса. Твърдеше, че се пази, защото ако избухне, става невъздържан. Беше прекарал инфаркт.
Баща ми само впиваше остри погледи и даваше кратки казармени нареждания. Мама си служеше основно с оценъчни съждения: харесва ми, не ми харесва, това е хубаво, това не е. И ... толкова.

Никой никога нищо не обясняваше. А и не искаше обяснения. “Бърза схватка и отново ескадроните летят”. Само че, когато се мълчи, схватката е с отровни стрели, които предизвикват гноене. Филоктет.
На всичко отгоре бяха и докачливи. Най-лесното нещо беше да обидиш някого. Ставаше от самосебе си, незабележимо, постоянно. Къщата на обидата. 

А когато заговаряха, говореха невъздържано. Езикът ги обладаваше, отмъщаваше си, че не го владеят, и те прекомерстваха до такава степен чрез него, че причиняваха физическа болка. 
Безбожно семейство. Нямали са страх, така да се каже. Изключение правеше прабаба ми.

Затова пък аз съм развила страх от мълчание, страх от неговорене. Или по-скоро, обзема ме нетърпимост, от коята се пръскам. И хуквам нанякъде. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала В...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...