Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 28


28.

В патриархалните семейства, в които съм израснала, бяха специалисти по прикриването. Или по по-перфидния му вариант - специалисти по неприкритото прикриване. Вижда се, че има нещо, но лицето не благоволява да разговаря. Затворил се е в “гордо” мълчание.
Това изобщо не е безобидно - и за двете страни. Нанася поражения a long terme, както казват французите. Дългосрочни. 

Баба ми, която наричах Мама Катя, майката на майка ми, беше най-мълчалива от всички. Понякога се зачервяваше и изфучаваше навън от стаята, плачеше скришом ... и това е. Тя почина от рак. Беше страдала от тежка меланхолия като млада - бяха я лекували в продължение на година в Александровска болница - ступор. 

После уж всичко минало. Дядо ми, бащата на майка ми, също излизаше, когато се ядоса. Твърдеше, че се пази, защото ако избухне, става невъздържан. Беше прекарал инфаркт.
Баща ми само впиваше остри погледи и даваше кратки казармени нареждания. Мама си служеше основно с оценъчни съждения: харесва ми, не ми харесва, това е хубаво, това не е. И ... толкова.

Никой никога нищо не обясняваше. А и не искаше обяснения. “Бърза схватка и отново ескадроните летят”. Само че, когато се мълчи, схватката е с отровни стрели, които предизвикват гноене. Филоктет.
На всичко отгоре бяха и докачливи. Най-лесното нещо беше да обидиш някого. Ставаше от самосебе си, незабележимо, постоянно. Къщата на обидата. 

А когато заговаряха, говореха невъздържано. Езикът ги обладаваше, отмъщаваше си, че не го владеят, и те прекомерстваха до такава степен чрез него, че причиняваха физическа болка. 
Безбожно семейство. Нямали са страх, така да се каже. Изключение правеше прабаба ми.

Затова пък аз съм развила страх от мълчание, страх от неговорене. Или по-скоро, обзема ме нетърпимост, от коята се пръскам. И хуквам нанякъде. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра