Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 26


26.
Ако работата ми е да разплитам възли,  какъв по-сложен възел от пъпния? 
Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си. 
Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света  Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми. 
А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”. 
Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено. Можеше всичко да превърне в игра и забавление, по това си приличаме. Но семейството й беше строго, баща ми също. Нямаше никакъв терен за нея. Всичко я нараняваше.  Нямаше изход. Спрямо нея патриархалният комплот беше повелил да порасне. А тя напук не порасна. 
Правех се на интересна като казвах, че нямам майка. Или поне – в  обикновения и велик смисъл на думата. Майка ми беше личност, но не ми беше точно майка. Сърцето й обичаше, но аз исках да обича просто мен. Сърцето й страдаше, но аз не знаех за какво. Не проумявах. Сега мога да правя само реконструкции. 

Мама си беше дете с баба. Това е единственото  сигурно нещо, което знам. И това, че имаше безупречен вкус. Аз, обаче, не бях по вкуса й. 
Никога не посмях да й кажа, че имам рак. Сигурно щяха да ми се скарат. 
Ако перифразираме Толстой: Всички цивилизовани семейства са еднакви. Дивите са нещастни по своему. 
Само че пъпният възел се реже, а не се разплита. Затова и не мога да кажа нищо повече за мама. Тя е майка ми. 

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...
Публикуване на коментар
Прочетете още

ЛОРА КАРАВЕЛОВА. Психоаналитичен портрет на една дама

    ИСТОРИЯ   1. Роли. Преди всичко Лора Каравелова е дъщеря и племенница, по-късно съпруга и майка, накрая – съпруга и самотна любима. Така я вижда обществото, а то, за разлика от днешното, е по-консервативно в духа на буржоазната традиция. Всички личности от семейното и съпружеското й обкръжение са публични: чичо (Любен Каравелов), баща (Петко Каравелов), майка (Екатерина Каравелова), първи съпруг (Иван Дрянков), втори съпруг (Пейо Яворов). Би могло дори да се каже, че сам по себе си, всеки от тях е мерило за постигнат успех. Пейо Яворов, мъжът в края на живота й, е един от най-противоречивите и поляризиращи страстите образи. Нещо повече, самият той е взривяващ консерватизма на българската буржоазия. Лора е отгледана и възпитана не като дама. И двамата й родители са хора, които действат според идеи и идеали. И двамата притежават воля в излишък, за да преследват цели, да ги осъществяват, да се противопоставят и да превъзмогват, особено в случая на Екатери...
Публикуване на коментар
Прочетете още

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

        В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.   Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...
Публикуване на коментар
Прочетете още