26.
Ако работата ми е да разплитам възли, какъв по-сложен възел от пъпния?
Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си.
Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми.
А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”.
Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено. Можеше всичко да превърне в игра и забавление, по това си приличаме. Но семейството й беше строго, баща ми също. Нямаше никакъв терен за нея. Всичко я нараняваше. Нямаше изход. Спрямо нея патриархалният комплот беше повелил да порасне. А тя напук не порасна.
Правех се на интересна като казвах, че нямам майка. Или поне – в обикновения и велик смисъл на думата. Майка ми беше личност, но не ми беше точно майка. Сърцето й обичаше, но аз исках да обича просто мен. Сърцето й страдаше, но аз не знаех за какво. Не проумявах. Сега мога да правя само реконструкции.
Мама си беше дете с баба. Това е единственото сигурно нещо, което знам. И това, че имаше безупречен вкус. Аз, обаче, не бях по вкуса й.
Никога не посмях да й кажа, че имам рак. Сигурно щяха да ми се скарат.
Ако перифразираме Толстой: Всички цивилизовани семейства са еднакви. Дивите са нещастни по своему.
Само че пъпният възел се реже, а не се разплита. Затова и не мога да кажа нищо повече за мама. Тя е майка ми.
Коментари
Публикуване на коментар