Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 26


26.
Ако работата ми е да разплитам възли,  какъв по-сложен възел от пъпния? 
Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си. 
Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света  Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми. 
А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”. 
Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено. Можеше всичко да превърне в игра и забавление, по това си приличаме. Но семейството й беше строго, баща ми също. Нямаше никакъв терен за нея. Всичко я нараняваше.  Нямаше изход. Спрямо нея патриархалният комплот беше повелил да порасне. А тя напук не порасна. 
Правех се на интересна като казвах, че нямам майка. Или поне – в  обикновения и велик смисъл на думата. Майка ми беше личност, но не ми беше точно майка. Сърцето й обичаше, но аз исках да обича просто мен. Сърцето й страдаше, но аз не знаех за какво. Не проумявах. Сега мога да правя само реконструкции. 

Мама си беше дете с баба. Това е единственото  сигурно нещо, което знам. И това, че имаше безупречен вкус. Аз, обаче, не бях по вкуса й. 
Никога не посмях да й кажа, че имам рак. Сигурно щяха да ми се скарат. 
Ако перифразираме Толстой: Всички цивилизовани семейства са еднакви. Дивите са нещастни по своему. 
Само че пъпният възел се реже, а не се разплита. Затова и не мога да кажа нищо повече за мама. Тя е майка ми. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...