Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 26


26.
Ако работата ми е да разплитам възли,  какъв по-сложен възел от пъпния? 
Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си. 
Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света  Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми. 
А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”. 
Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено. Можеше всичко да превърне в игра и забавление, по това си приличаме. Но семейството й беше строго, баща ми също. Нямаше никакъв терен за нея. Всичко я нараняваше.  Нямаше изход. Спрямо нея патриархалният комплот беше повелил да порасне. А тя напук не порасна. 
Правех се на интересна като казвах, че нямам майка. Или поне – в  обикновения и велик смисъл на думата. Майка ми беше личност, но не ми беше точно майка. Сърцето й обичаше, но аз исках да обича просто мен. Сърцето й страдаше, но аз не знаех за какво. Не проумявах. Сега мога да правя само реконструкции. 

Мама си беше дете с баба. Това е единственото  сигурно нещо, което знам. И това, че имаше безупречен вкус. Аз, обаче, не бях по вкуса й. 
Никога не посмях да й кажа, че имам рак. Сигурно щяха да ми се скарат. 
Ако перифразираме Толстой: Всички цивилизовани семейства са еднакви. Дивите са нещастни по своему. 
Само че пъпният възел се реже, а не се разплита. Затова и не мога да кажа нищо повече за мама. Тя е майка ми. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици