Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 26


26.
Ако работата ми е да разплитам възли,  какъв по-сложен възел от пъпния? 
Всяка майка е различна. И все пак, казват, майките обичат еднакво. На моята не мога да се сърдя. Сърдя се на баща си. 
Майка ми е ангел. Дете ангел. Принудена да бъде дъщеря, сестра, майка, съпруга. Единствената безпроблемна връзка в живота й беша с баба й, моята прабаба, която познавах добре, защото почина, когато бях на 16. Баба, както наричах прабаба си, беше необикновена. Тайнствена и изящна, слаба и прозрачна. Майка ми имаше с нея специална връзка. Гледаха се като две от чудесата на света  Когато си отиде баба ми, нещо си отиде и от майка ми. 
А докакто бях във Франция, създадох схемата на книга за жените в семейството. Те доминират, породени една от друга. Сигурно съм искала да разваля някаква магия. Но съдържанието, в три части, с обозначени ясни глави, така и си остана. Текст няма, не е написан и няма да бъде. Заглавието беше „Мама и аз”. 
Майка ми е дете. Тъжно, красиво, крехко, префинено. Можеше всичко да превърне в игра и забавление, по това си приличаме. Но семейството й беше строго, баща ми също. Нямаше никакъв терен за нея. Всичко я нараняваше.  Нямаше изход. Спрямо нея патриархалният комплот беше повелил да порасне. А тя напук не порасна. 
Правех се на интересна като казвах, че нямам майка. Или поне – в  обикновения и велик смисъл на думата. Майка ми беше личност, но не ми беше точно майка. Сърцето й обичаше, но аз исках да обича просто мен. Сърцето й страдаше, но аз не знаех за какво. Не проумявах. Сега мога да правя само реконструкции. 

Мама си беше дете с баба. Това е единственото  сигурно нещо, което знам. И това, че имаше безупречен вкус. Аз, обаче, не бях по вкуса й. 
Никога не посмях да й кажа, че имам рак. Сигурно щяха да ми се скарат. 
Ако перифразираме Толстой: Всички цивилизовани семейства са еднакви. Дивите са нещастни по своему. 
Само че пъпният възел се реже, а не се разплита. Затова и не мога да кажа нищо повече за мама. Тя е майка ми. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра