Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 25


25.
Ето на какво подлагах близките си хора. Можех да развързвам възли, но не и своя. И все пак, средството ми беше дадено.  
Освен това, историята не беше започнала вчера. Ако не се бях разболяла от рак, всичко това можеше да мине за невроза. Днес се питам какво е преживял Ивайло, за да се стигне до разпада на брак, който започна като перфектен и в който се роди с любов и радост Климент. Никога не говорихме за това. Живяхме заедно малко повече от 10 години, които може би щяха да бъдат по-малко, ако не беше специфичната приятелска среда. Колко лудости и знаменити неща се сътвориха в нея! Въпреки мъглата над брака ни, въпреки изглеждащия тогава вечен социализъм, живяхме, прочетохме, открихме и изговорхме неща, които сега са достъпни и поднесени наготово в интернет и никой не им обръща внимание. Имахме една вярност – интелектуалната, а не помежду си, защото това беше еснафско. Интелигентен и налуден свят, в който беше възможно да се четат Клод Леви-Строс, Витгенщайн и Фройд, да се пишат рок опери и песни, да се играят радио и театрални пиеси, да се „издават” вестници, енциклопедии, органони, пастиши на класици, да се сътворяват „сексуални комплекти”, гадателски карти, мезози, хороскопи и какво ли не още. Концепциите бяха естетически издържани и изпълнени доколкото е възможно от аматьори. Бяхаме алчни, здрави, щедри, красиви, диви, почти нямаше интриги и завист, само вдъхновения. Защото книгите бяха над всичко. Толкова шеметно живяхме, че нещастието отсъстваше. Всъщност, беше там, но не му обръщах внимание.  Да се бориш за любовта си, и пази Боже, за брака си, не беше в бон тон-а. 
Но въпреки този декадентски манеж, в разпада на пробитата като дървено буре система, аз не знаех на кой свят съм. Още тогава чувствах, „не е това”. Нямах критерии, реагирах първосигнално, рафинирният и култивиран Ивайло сигурно не е знаел какво да прави с мен. Както казваше майка ми, когато ме видеше в палтото ми, което метеше земята и с дивите ми коси до кръста: „Добре, че си хубава”.
Никой не ми обръщаше особено внимание, освен Миглена и по-късно – Андрей. Можеш, умна си, можеш, умна си. Мантра. Странното е, че ако не всички, повечето хора ме обичаха. Между 20-та си 30-та си година съм била толкова харесвана, колкото и после до 40-та в Париж. Странно е, наистина. Затова, когато си казах добре, готова съм за смъртта, усетих колко изпълнена съм с тази любов. 
Но това беше ново. Не умеех да се чувствам обичана. Любовта все трябва да се вижда отнякъде. През заплахата от смъртта ли трябваше да се почувствам обичана, осъществена, окрайностена? Осмислена. Дойде краят, да го вземем.
Само че енергията продължаваше да напира в мен. Дано се укроти, иначе смъртта ми ще е страшна. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра