ДНЕВНИК 30

30.

Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.). 

Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение?

Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството?

Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях. 

Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”?

Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл?

Болестта идва само като финал на нещо, което преди нея е протичало не както трябва у тях. Може би е несъзнавано в повечето от случаите. Или е пораждало смътни догадки. Казват, че това е непреодоляно, непреглътнато негодувание, ярост или незатихващ гняв, които продължават да бушуват. Не може да се постигне прошка, отърсване, освобождаване. Сигурно има и случаи, при които всичко е толкова дълбоко криптирано, че човек дори не подозира за него. И все пак, двойнствеността е налице, съзнавана или не.

В това се състои и така нареченото коварство на тези болести. В теб клокочи вулкан, но ти не знаеш за това.

Прекомерно и безотговорно е да се говори за вина на болните от неизлечими болести. Единствено важното, струва ми се е, че заболяванията са сигнал за нещо, което не е наред и изисква промяна. И това е отговорност на самия засегнат.