Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 30


30.

Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.). 
Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение?
Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството?
Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях. 

Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”?
Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл?
Болестта идва само като финал на нещо, което преди нея е протичало не както трябва у тях. Може би е несъзнавано в повечето от случаите. Или е пораждало смътни догадки. Казват, че това е непреодоляно, непреглътнато негодувание, ярост или незатихващ гняв, които продължават да бушуват. Не може да се постигне прошка, отърсване, освобождаване. Сигурно има и случаи, при които всичко е толкова дълбоко криптирано, че човек дори не подозира за него. И все пак, двойнствеността е налице, съзнавана или не.
В това се състои и така нареченото коварство на тези болести. В теб клокочи вулкан, но ти не знаеш за това.

Прекомерно и безотговорно е да се говори за вина на болните от неизлечими болести. Единствено важното, струва ми се е, че заболяванията са сигнал за нещо, което не е наред и изисква промяна. И това е отговорност на самия засегнат.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала В...

Между големия и малкия разказ. Коментари върху текстовата организация на „Аз, Анна Комнина“ от Вера Мутафчиева

        В този семинар се опитваме да разговаряме върху начина, по който Вера Мутафчиева изгражда своите исторически и литературни текстове. Избрах да разсъждавам върху присъствието и пресичането (засечките, би казала В. М.) на двата типа дискурсивност в романа „Аз, Анна Комнина“, който би могъл да се нарече исторически роман, доколкото в него е разказан животът на историческа личност, дъщеря, внучка и съпруга на василевси от епохата на Алекси Комнин, както и исторически автор на хрониката „Алексиада“.   Едва ли за някого е останала незабелязана характерната за Вера Мутафчиева присмехулност. Тя не е присъща само на личността на авторката, но и на текстовете й. Отбелязвам това в самото начало, тъй като именно присмехулството, или по-скоро неговата непреодолимост, маркира спецификата на прозата на Вера Мутафчиева. Избрах присмехулството, а не сатирата, иронията, сарказма, защото те са литературни фигури, а то е по-близко като понятие ...