Пропускане към основното съдържание

ДНЕВНИК 30


30.

Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.). 
Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение?
Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството?
Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях. 

Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”?
Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл?
Болестта идва само като финал на нещо, което преди нея е протичало не както трябва у тях. Може би е несъзнавано в повечето от случаите. Или е пораждало смътни догадки. Казват, че това е непреодоляно, непреглътнато негодувание, ярост или незатихващ гняв, които продължават да бушуват. Не може да се постигне прошка, отърсване, освобождаване. Сигурно има и случаи, при които всичко е толкова дълбоко криптирано, че човек дори не подозира за него. И все пак, двойнствеността е налице, съзнавана или не.
В това се състои и така нареченото коварство на тези болести. В теб клокочи вулкан, но ти не знаеш за това.

Прекомерно и безотговорно е да се говори за вина на болните от неизлечими болести. Единствено важното, струва ми се е, че заболяванията са сигнал за нещо, което не е наред и изисква промяна. И това е отговорност на самия засегнат.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Разговор с Албена Стамболова по повод новата й книга Драки и къпини, издадена от Факел

    Не сте от писателите, които се опитват да вадят нова книга всяка година. Колко време мина от написването на „Авантюра, за да мине времето" до този сборник за Боженци? Защо беше тази пауза?   От издаването на последния ми роман минаха 13 години. Много време, през което контекстът на книгозидаването в България бавно се променяше. По-специално - за българските автори. Когато издадох 4 книги между 2001 и 2007 г. ситуацията беше друга. Тогава малки селективни издателства все още провеждаха политика чрез избора си и така създаваха профила си. От около 6-7 години картината е много различна. Издатели охотно приемат да издават, защото имат право на ISBN и авторите си плащат. За мен това не е нормален процес. Трябваше ми време, за да схвана за какво става дума и да открия издателя, който има отношение към това, което издава. Важно е за мен. Имаше моменти, в които си мислех, че издаването на книги вече не ме интересува. За щастие, го преодолях. Защото писането продължа...

Романовата вълна продължава. Милена Кирова

  Решението на Албена Стамболова да представи целия си роман в периодиката и чак след това да го издаде в книга е нестандартно за българската традиция. Интересно ще бъде да видим резултатите на този експеримент. В най-добрия случай критиката ще пише за текста два пъти, ако не вземем предвид факта на нейното полусъществуване в полуостаналите културни издания. Но независимо от тиражното битие на книгата, дебютът на Албена Стамболова е много силен и успява да наложи името на своята авторка сред общия напор на романното писане през последните години в българската литература.   "Това е, както става" - и както подсказва самото заглавие - не иска да бъде текст на конвенционалната наративност: плавно свързан, разумно подреден, разбираемо последователен... Той започва като хаотично разказани "лични истории", които постепенно се слепват, допълват, размесват в парадоксалната системност на хаоса, наречен човешки живот. "Онтологията" на разказа се изгражда върх...

Огледалните светове на Маргьорит Дюрас

      Името на М. Дюрас се свързва с литературния феномен „нов роман" през 70-те години на миналия век. Тук ще спомена френските писатели от това направление като Мишел Бютор, Клод Симон, Ален Роб-Грийе, Натали Сарот. Същевременно обаче творчеството на Дюрас се превръща в привилегирован обект на изследване в академичните и психоаналитични среди, като апогеят на интереса към него са 80-те и 90-те години. Доколко Дюрас е ортодоксална представителка на литературната вълна, не е предмет на този текст. Ще спомена само, че книгите, написани от нея през последните двайсет години от живота й, се очакват с интерес, превръщат се в пазарни кампании и литературни събития. Част от творбите й са филмирани от самата нея („Индия Сонг", "Натали Гранж", "Бакстър, Вера Бакстър", "Жената от Ганг", "Морякът от Гибралтар", "Следобедите на г-н Андесмас", "Човекът от Атлантика" и т.н.), други, като „Любовникът", са екранизирани...