„Това не важи за вас. Вие сте изключение, в този пункт сте повече мъж, отколкото жена"
З. Фройд, „Женската природа“
И понеже започнах с Фройд, нека продължа с него. Гореспоменатият текст завършва с тъжната констатация, че мъчителното формиране на женската природа (има се предвид женската функция), сякаш изчерпва възможностите за личността. Какво разбира Фройд под „мъчително формиране“? Според него в процеса на психическото си развитие момичето има да извършва две задачи в повече от момчето: смяна на ерогенната зона и смяна на пола на обекта на раннодетската привързаност. И за момчето, и за момичето първият обект на привързаност и страст е майката, същество от същия пол като този на момичето. При по-късните обектни преноси по пътя към зрялата сексуалност „мъжът в своето по-изгодно положение просто трябва да продължи през половата зрелост онова, което вече е упражнявал в периода на ранния сексуален разцвет“ („Женската природа“). Освен това Фройд поставя под съмнение очевидната и задължителна връзка, която лесно се прави между „мъжко“ - „активно“ и „женско“ - „пасивно“, твърдейки, че ранните фази на либидното развитие протичат еднакво при двата пола като се основава на анализи на детската игра, където агресивните импулси на момиченцето не са по-малко интензивни. „Принудени сме да признаем, че малкото момиче е един малък мъж“... „Тъй че с времето момичето трябва да промени ерогенната си зона и обекта, докато момчето запазва и двете. Възниква въпросът, как става това по-точно: как момичето преминава от майката към свързаност с бащата - или с други думи - от своята мъжка фаза към биологически определената му женска фаза? (пак там) Възможен извод от горното твърдение е, че за момичето отчуждаването от майката, освен че е съпроводено с негативни преживявания общи и за двата пола, е задължително, в смисъл, че се налага както от бъдещите женски функции на жените, така и от социалния порядък. Принудата и накърняването на свободата, които съпътстват и най-мекото възпитание, действат и в отношението на момчето към майката, но не са в състояние да го отчуждят от нея. Докато момиченцето, за да постигне своята „нормална“ женственост, и за да не развие нито невроза, нито комплекс за мъжественост, просто трябва да упражни (или да бъде подложено на) по-голям натиск върху себе си, който предопределя и по-сложната му, и по-амбивалентна идентичност. А вероятно и по-променлива от тази на мъжа.
Така още в ранните фази на пубертета момичето започва да потиска своята сексуалност в много по-голяма степен от момчето; забраната има противоположен ефект при двата пола. При това едно от убежищата за момиченцето се оказва силното нарцистично самопреживяване, което трябва да компенсира усложнения пренос при избора на сексуален обект. Именно тук, в това първо нарцистично отдръпване, трябва да се търси допирната точка на нагона за саморазрушение и сексуалния нагон. Поради това, че сексуалната активност (пасивност) на момичето се развива под опекунството и под забраната на сексуални инвестиции върху същество от същия пол (майката), у момичето се заражда враждебност към собствения му пол и към самото него. В „Есе върху символичното“ Ги Розолато твърди, че нарцистичното преживяване на момичето е агресивно, което обяснява импулса му на бягство от семейството, отказа му от приобщаване, саморазрушителната нагласа, подценяването и т. н. Все изходи от сблъсъка и непреодолимото застрашително присъствие на майката – едновременно двойник и прелъстител.
Какви са възможните стратегии за преодоляване на застрашителната сянка на двойника или с други думи, за търсене на идентичност? Хиляди страници са изписани за това, че жената е по-повърхностна и лукава, че на нея не може да се разчита за разлика от прословутото мъжко приятелство. Според мен жената по принцип се изгражда, или по-скоро е принудена да се изгради (за да оцелее в социален смисъл) като по-необвързано и по-свободно същество от мъжа. „Нормално" за жената е да не се задълбочава, да бъде променлива и капризна. (Което от своя страна обществото компенсира като й придава функции от рода на отглеждане и възпитаване на деца, домакинска работа, подчинение на мъжа, приемане на името му, както и всевъзможните социални ощетености.) В света изначално на момчето му е направено място, докато на момичето му е позволено да се „върне“ в него, но вече като Ева, а не като прогонената първа жена на Адам - Лилит, - която също като него е направена от кал (според апокрифното произведение „Зохар"). Момчето като носител и продължител на родовото име встъпва в зрелостта си и в качеството си на биографичен носител, неговото детинство и нежни чувства към майката са факт социално приет и следователно подлежащ на сублимация. Докато изтласканата привързаност на момичето, когато излиза наяве под формата на невротични симптоми, комплекс за мъжественост или бисексуалност, винаги е съпроводена с вина, чувство за срам или арогантно предизвикателство. Мъжът с опит и жената с опит са две различно приемани от обществото фигури. В много по-голяма степен от момичето се очаква да бъде ново и чисто, с колкото може по-малко минало (девственост). С други думи, момичето си остава един срамен факт, взривно устройство, докато не попадне в „същинската“ си социално определена роля - съпруга и майка. Разбира се имам предвид „класическата“ ситуация, достигнала върха си в деветнадесети век когато започват и първите организирани женски движения.
Стана ясно вече, че тук искам да наблегна на онзи аспект на женската идентичност, който прави жената несоциална, безразлична или критична към съществуващия ред, редът на мъжете и на фалоцентристкото семейство. Или метафорично казано, на момчето му е по-лесно да си остане в топлата утроба на света, докато евентуалното приобщаване на момичето към нея винаги ще бъде вторично и проблематизирано. Което съвсем не изключва голямата част от жените да бъдат вписвани в социалните редове именно като пасивни, покорни, консервативно настроени. Известно е, че дефицитът на сигурност не ражда силни, а по-скоро неустойчиви същества.
Така в перспективата на определен тип нагласа, жената се явява по-скоро като общуващо, отколкото като правещо същество, специфично за нея е преминаването, а не оставането. Поради труднопреодолимата, а може би и изобщо непреодолима раннодетска ситуация, жените по-рядко се оказват в положението „аз и светът“ за сметка на отношението „аз и конкретният човек“. По принцип женският тип постига ситуацията бързо и временно, за да застрахова отдръпването си. Стратегиите на този тип освободеност, който е по-скоро бреме, отколкото дар, предопределят отстраняването на всичко, което подлежи на втвърдяване: детство, биография, минало. Затова не е случайно, че жената е прикрепвана вторично именно към тях; например много по-голяма е обществената нетърпимост (в миналото, а може би и сега) когато тя напуска дома или разтрогва брака. Това й създава допълнително чувство за вина и следователно е още едно средство за закрепването й към определен модел или начин на мислене.
Съществен момент във феминистките движения е отношението към езика. Поради спецификата си на движещо се същество жената не притежава собствен език (или това би бил някакъв а-социален език, ако такъв въобще е възможен освен в психиатричните клиники), а си служи с езика на другите, с езика на конкретните ситуации и хора. Тази хипертрофирана възприемчивост и пластичност всъщност издава едно изначално отсъствие от себе си, някакъв тип негативна идентичност, основаващата се на постоянното отрицание или на неговата противоположност - афишираната порцеланова кукленост. Независимо дали е парафинен манекен или амортизирано подобие на човек, независимо дали критикува или се покорява, докато си служи с езика и средствата на така сложилото се общество, жената е обречена все повече да утвърждава него и да бяга или мълчи за себе си. По този начин тя е двойно застрахована в натрапения и образ, а женствеността се оказва феномен на настоящето. Неспособността да се изкаже миналото премахва и перспективата за бъдеще, така че женствеността може да се актуализира единствено в настоящия момент. Жената е несъстоятелна по отношение на миналото си, период, който обикновено момчетата наричат истински, гледат на него като на изгубен рай, докато периодът на зрелостта е в известна степен за тях период на изгубване на индивидуалността за сметка на придобиването на някакво обществено, нелично измерение. С момичетата като че ли е точно обратно - те чакат реванш от по-сетнешния живот, който ще настъпи кой знае кога. Истинското се оказва изместено в някакво неопределено бъдеще, което така и не се състои. В пукнатината между „истински“ и „неистински“ живот момиченцето изтласква естествената си и най-силна привързаност, защото е застрашено от нея. Тази базова невроза на жената, това евакуиране на нейния аз, погребан в срамно мълчание, й придават пластичния образ на лукава котка.
Оттук и ответният оттенък на женското поведение, което би могло да се нарече много повече реакция, отколкото инициатива; жената реагира предимно на предизвикателства, забелязва само, за да се противопостави или по-скоро - противопоставянето се превръща в нейна специфична форма на забелязване на явленията. На това се дължи и особената податливост на жената на литературни влияния - отново бягство в някакъв фикционален, но само не и реален свят. Такъв е и един от нейните парадокси: бягството от настоящето я обрича на вечно пребиваване в настоящето. То изразява най-важното изискване във възпитанието на момичето: да се съприкосновява със света така, че той да не го променя. Отново някакъв вид девственост - да живее и същевременно да не живее. Едно от доказателствата за горното твърдение, е че възрастният мъж не губи своята мъжественост, докато на възрастната жена се гледа като на всичко друго, но само не и като на женствена.
Ето как мъжкият тип идентичност предполага по-малко свободен в абсолютния смисъл индивид, но затова пък по-действен, живеещ в света човек. Това е човекът, който започва да се подготвя за смъртта и да я носи у себе си още от самото си раждане (под формата на артикулирано минало). Женският тип идентичност предполага по-свободен в абсолютния смисъл индивид, но за сметка на отчужденост и непринадлежност (макар и старателно прикривана) към света. Както и чужд на преживяването на смъртта човек, лишен от усет за тленност както му е чуждо преживяването на времето.
Известно е, че изличаването на биографията или миналото е един от мощните лостове за консумация или манипулация на индивида. В какво се състои спецификата на този „женски" модел на поведение? Тук именно изпъква амбивалентността на Лилит - Ева: Ева като постоянната вярна, но виновна спътница и Лилит като прогонената в мрака и периодично завръщаща се хищница. В двойния си дневно-нощен образ, и в опитомения си и в неопитомения си вариант, жената винаги си остава отчуждена, било като тъмна хтонична сила, било като обект на притежание. Отстранена от себе си, лишена от идентичност, или по-скоро - обречена да витае около отсъствието й. Което отсъствие мъжете ласкаво наричат „загадка".
1991 г.
Албена Стамболова
Коментари
Публикуване на коментар