Албена Стамболова

24. По някое време бях превърнала в идеология това, че не се установявам. Не оставам, не спирам ... не протичам, не трая ... не съм. Самоотричане, но за съжаление в ничия полза. “Ти да умреш ли искаш?” Действам, а не съм. Кой действа? Някой в мен, който е по-жив от мен и знае по-добре какво иска. Иска да е. Сигурно за тази двойнственост говореше Канисков.  Но и “бой и работа” има общо с това. Някой сигурно трябва насила и въпреки съпротивата ми да ме вкара в “работата”. Работата, която е светът на другите, на големите, на сериозните.  Не твърдя, че това е непременно най-хубавият и мечтан свят. Но е светът на хората, с които живея, познавам и обичам.  Самоизпъждане. Поради самооценка за несъстоятелност. Самозалъгване до момента на само-убийствената болест. Само-, само-, само- ... има още много. Хем ме няма, но хем и ме има. За да се само- ... унищожавам. И ако това не е осъзнатост, казах си, не знам какво е. Повече от това няма накъде. Само че вин...

23. Осъзнатост. Ключовата дума в йогата. Живей осъзнато. Каквото и да правиш, знай, че го правиш.  Работата е там, че когато мислено проследяваш действията и чувствата си, постепенно придобиваш способността да ги гледаш отстрани. Ставаш свидетел на самия себе си. На начина, по който действаш. На начина по който си. Визуализираш се.  Което пък е стъпало към промяна, ако решиш да я направиш.  Колко далече е това от мен. Цялата ми жизнена стратегия е била да си затварям очите пред всичко, което съм. Ако може да мина тихомълком, да се шмугна и да се измъкна от другия край без да ме видят.  Този начин на действие ми е осигурявал безнаказаност. Живяла съм с убеждението, че ако ме “хванат” - в поглед, в думи, в квалификации - те непременно ще са наказателни. Не случайно не излизам никак добре на снимки. Моментално се сковавам, позирам, изобщо - видиотявам се.  И затова съм си измислила да бъда нещо като крадец. Или като нарушител. Правилата са на и за...

22. Срещата ми с йога започна с бунт.  Не искам, откъде-накъде, прочела съм всичко, тук учители няма, няма да понеса хората в групата, сигурно ще говорят на език, който ще ме дразни. Надя успя да ме убеди да отида само веднъж. Един първи път. И останах. Преживях представянето и всичко останало, което бях очаквала. Но преживях и нещо, което не бях очаквала. Разбрах, че ще се занимавам с йога оттук нататък. Започнах в курса, но истинското начало е, когато минахме нивата и спряхме да ходим. Когато останах сама с йогата. Но защо йогата стана важна за мен, след като приключих курса? Докато все още ходех всяка сряда сутрин, мислех, че е чудесно, усещах колко добре и все по-добре се чувствам. Учех поза след поза, научих, че е важно как се съчетават в различни комплекси, усетих, макар и в съвсем начална фаза, какво е да медитираш, да се релаксираш. Именно това ме интересуваше най-много. Винаги съм се интересувала от медитацията, прочела съм доста за нея. Но си о...

21. Не съм била добре? А маркерите и всички изследвания, които правех? Добри. Защо тогава? Те не идентифицират раковите клетки преди да са образували компактна тъкан.  Освен това в нормалния процес тялото, или имунната му система, всекидневно се справят с ракови клетки и всякакви токсини. Това оначаваше ли, че при мен тя функционираше добре? Това беше единственият отговор, който можех да си  дам. Имах имунна система, която функционира. Бях я запазила, можех да се надявам на нея.  Бях чела някъде в многобройните си книги, че имунната система силно се влияе от стреса и емоциите изобщо. Научни екипи и т н. Бях чела. А ето че я преживях в действие по време на топлинното изригване.  Опитах се да си спомня какво се случваше в ума ми докато бях с високата температура, а после и с непонятния феномен на горящата ръка - от китката до рамото. Нищо особено. Само, че не исках лекари, исках да издържа, да издържа, да мине само. Ако имаше безпокойство, то беше за това к...

ДНЕВНИК 20 Разбира се, можеш да обявиш всички за идиоти, а себе си за най-голям. Не бях много далече от това да го направя.  Но импулсът бързо се изпари. Вече започвах да се вслушвам в нещата, които ми се говореха за мен самата. Вироглавството леко отстъпваше. Нещо спонтанно беше дошло и си беше отишло. Само. Не се питах дали да вярвам или не. Не ме и интересуваше дали някой друг би повярвал. Бях изживяла нещо, сега живеех с мисълта за него. Каквото и да беше то, сигурна съм, че се беше случило. Брей! Виждах отново и отново Канисков как седи пред мен замислен.  През следващите месеци се появи нещо ново. За първи път изпитвах някакво ефирно, нежно отношение към живота. Не го бях изпитвала никога, дори и в най-щастливото време, когато бях бременна и се роди Климент. Винаги съм се държала силово, дори и в най-голямата си радост. Ето какво било да се укротиш, може би - да се смириш. Чувствах, че е убегливо, няма да е все така, но го бях идентифицирала. Не пришпорено ...

19. Да се върна. Може би в някакво утихнало Аз, спокойно място за размишление. По-късно с Надя тръгнахме на йога.  Но преди това е случаят с ръката. Около три години след операцията. Ръката от страната на оперираната гърда страда от унищожените лимфни пътища. При всяко усилие, натоварване или нараняване (дори просто убождане за вземане на кръв), тя протестира с отток. А често и без нищо, просто защото й е по-студено, или по-топло, ръкавът е твърде тесен, или главата е в плен на поредния сън.  Ръката. Слабото място. Тревогата и страхът за ръката.  Бях виждала огромни, несързамерни ръце на оперирани жени. Почти няма връщане назад, мине ли оттокът определни граници. А понякога просто боли, за да покаже, че не всичко е толкова просто. Моят начин беше да развивам сила в нея. Гръдните мускули ги няма и въвеждането й в пълноценност е упорита работа. Петте тибетски упражнения, които и бездруго правех отдавна. Още с прибирането си от болницата продължих. Всеки бо...

18. Трябваше ми време, за да се науча да бъда аз. Питах се дали ще имам. Дано, дано. Но колкото повече време имах, толкова повече го разхищавах. Такава съм. Това ми е познато. Постъпвам по същия начин и с парите. Никога не се научих да “слагам нещо настрана”. Всичко се изхарчва начаса като изпускане на вода от хидрофор преди зазимяване на къщата. Трърр-шшт! И край. До следващия път. Но за жизненото време е по-трудно да се каже: Трърр-шшт! И край. До следващия път.  И все пак, държах се и все още се държа по този начин. Дава ми се време, безценно - години -, а аз блея, напредвам бавно, аристократично, разсейвам се, зяпам се в огледалото, захласвам се в огледалото.  Този предмет е специален за мен. Винаги е бил. Обожавам огледалата. Те ме вадят от самота, грозота, депресия. Незаменима компания са. Не зная какво точно виждам в огледалата, но то ми набавя консистентност. Сигурно виждам съня си (според думите на шуарите). Съня на живота си, съня, който е моят живот....