Албена Стамболова

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова м...

35. В тази глава се опровергава всичко, написано досега. Който иска, може да я игнорира. Мислех да обясня защо. Но няма.

34. Върху мен се отпечатват много лесно неща, както върху фотографска плака.  Фотографската плака, макар и в упадък днес, е все още ненадмината по своята чувствителност и разделителна способност. Плаки се използват доскоро, и понякгога все още, при проучвания на променливи звезди в астрономията, в спектроскопията във физиката, в ранните изследвания на високите енергии (пак във физиката), а в медицината - на рентгеновото излъчване. И досега големите обсерватории подържат архиви с фотографски плаки. Мисля, че съм била фотографска плака в предишен живот.  Умът ми моментално се заема да интерпретира данните. Работата е там, че процесът протича независимо от волята и намерението ми.  Това не означава, че съм добър терапевт или писател. Неудържима бъбривост, като полудял игрален автомат, който отвреме на време изважда три еднакви картинки и пуска монети. Когато целенасочено се фокусирам върху някаква работна тема, вниманието ми трудно се задържа. Най-лесното нещо на...

33. Един ден, полу като провокация, полу като самосъжаление, казах на майка си: “Аз си нямам свой дом”. Тя реагира начаса без нито за миг да се замисли: “Ти имаше. И всичко пропиля”. Вярно е. И невярно.  Но понеже разсъжденията ми са все за подмолните неща и стратегии, следва да кажа, че сигурно е права.  Имах дом, на площад Македония. Там дойде Ивайло и домът стана наш. Там се роди Климент.  Обичах много тази къща, чувствах я своя, харесвах я. Тя беше повратното място, откъдето животът можеше да стане истински. Беше и благословено място за приятели. От него тръгват повечето ни компании и приятелства. И после, и после ... Връзката ни започна да се разпада, цялото ми същество също се разпадаше - на фасове и водки. Позволих къщата да бъде заменена за друга. Опитах се да живея там и да я харесам. Не се случи. Дадохме я под наем, продадохме мебелите. И после заминахме за Франция и се разведохме. Когато се върнах, Климент беше на 18 и апартамент...

32. Не исках да обучавам мъжете си. Исках да са, каквито са. Ако ще ги дресирам, губя интерес. Разбира се, отначало не мислех в тези термини. Чувах около себе си жените да казват: “Ще го научиш”, “Ще го накараш”, “Жените решават”.  Виждаше ми се безмислено да създавам самотно сценарии. Нали целият интерес на връзката е в това, че протича на живо. Предпочитах да гледам на мъжете като на стихии, докато не започваха да се държат като природни бедствия. Изпусната работа. Не исках да я върша. Отказвах. Не съм обучител, поне не в любовта. Ако ме обича, ако ме ще, както, доколкото и докогато ...  Гордост ли е това? Или мързел? Или безотговорност? Сигурно и трите.  Или си играех на принцеса? Приказно е да откажеш да се грижиш за връзката. Тя е архетип. Можеш само да попаднеш в него. В мечтите си. Вероятността да се осъществят клони към нула. След сто години сън замъкът и паркът му са се превърнали в джунгла. Принцът си проправя път с меч.  После следват п...

31. Интересното е, че баща ми и аз се разболяхме от рак по едно и също време. Сега живеем заедно, без майка ми, която си отиде. Мен ме оперираха на 3-ти ноември, а него - на 5-ти.  Днес седим и се кумим един срещу друг. Пробвах някои леки трикове, за да го разприказвам. Не става, железен е. И все пак, не мога да са отърва от чувството, че и двамата сме все още тук, за да свършим някаква работа. Дали един с друг? Дали един за другиго? Дали за някого другиго? Но в комбина. Както когато ядем заедно люти чушки.  А и себе си пробвах. Кипвам, подобно на него, много бързо. Гледам го и виждам себе си в огледало. Всичко, което ме дразни у него, правя и аз. И все пак, този, който налага мълчание, е той. Това е разликата. Аз се развих като човек на езика в това безезиково семейство. Позволявам си да го описвам. Толкова по-зле за тях. Част от мълчаливата позиционна война между мен и баща ми е: как човек се грижи за себе си? Аз недоволствам  срещу неговия начин, то...

30. Големият грях да посегнеш на себе, на част от себе си, (традиционно се приема, че ако възприемахме другите като свои братя и сестри, не би имало войни, убийства и т н.).  Но ето че частите от един организъм посягат на части от същия този организъм. Автоканибализъм, самоизяждане, спонтанно самоунищожение? Тези, които страдат от автоимунни заболявания като рак, МС, лупус и др. посягат ли на себе си? Посягат ли на свещения живот, който им  е даден? Посягат ли на естеството? Да, считат се за посегатели над живота. Смътната вина, която чувстват, срама, характерен за тях.  Обаче, когато някой се разболее от рак, се чува: “Е как се случва все на най-добрите и свестни хора? Тя се претрепа да гледа болните си родители, а това ли заслужи накрая”? Околните се предпазват от мисълта, че болните имат вина, че сами са виновни за заболяването си. Самите болни отхвърлят яростно тази мисъл. А и може ли да се говори за вина в традиционния смисъл? Болестта идва само к...