Албена Стамболова

  Оттам, от килера под стълбището в къщата на мащехата, откъдето се вземат всички персонажи от преди и след Братя Грим до днес. Първата констатация, че героите продължават да излизат от килера, да оцеляват и да успяват във враждебно обкръжение, а децата безпогрешно да ги разпознават, би трябвало да отговори на питането за успеха на Хари Потър. Но въпросите са два. Хари Потър и "Хари Потър". Тук ще се спра само на първия. Втората констатация е разгърната вече в критическото поле между Умберто Еко и Лидия Денкова - децата ни внезапно се "събудиха" и започнаха да четат. Тук вървят аналогиите с Реми, Оливър Туист и всички малки литературни бездомници, които, подобно на Едип, не познават произхода си. От незнанието произтича авантюрата на тяхното оцеляване, порастване, разпознаване и узнаване. Към тази поредица, теоретично отворена, бих добавила и Пепеляшка, и всички Гримови пъстрокожки, магарешки кожи, червенорозки и снежанки, и Андерсеновите русалка и кибритопродавачка...

                   В новелата си „Сарацина“, която разказва историята на един преоблечен като жена кастрат, Балзка пише следното изречение: „Това беше същинска жена с нейните внезапни страхове, неочаквани приумици, ирационални тревоги, без причинни дързости, с нейната бъбривост и прелестна тънка чувствителност“. Кой казва това? Героят на новелата, който не иска да разпознае кастрата зад външността на жената? Човекът Балзак, достигнал чрез личен опит до някаква философия на жената? Писателят Балзак, който изказва „литературните“ си идеи за женствеността? Или това е някаква универсална мъдрост? Или романтична психология? Никога няма да узнаем поради простата причина, че писането е унищожаване на всеки глас, на всяко начало. Писането е неутрално, съставно, обходно пространство, в което нашият субект се губи, това черно-бяло, в което се изличава всяка идентичност на самото пишещо тяло.   ***     ...