Пропускане към основното съдържание

ХОРАТА-БОМБИ или ОТЧАЯНОТО ОРЪЖИЕ НА ОТЧАЯНИТЕ

Публикувано в УебКафе през декември 2015


Нека преди да се спрем на темата за социално-психологическия профил на хората, които превръщат себе си в бомби, накратко да се обърнем към съвремнния контекст на живота ни.

Какво знаем за хората - бомби в условията на глобален свят? Едно поне е сигурно - докато не разберем феномена, не можем да реагираме ефективно на подобна терористична практика. Основната разлика с камикадзетата  от миналия век е, че днешните убийци-самоубийци са анонимни, имената им нищо не значат, няма интерес към тях. В някакъв смисъл те са културно безименни. Това е нова степен на слятост между човек и оръжие в полза на оръжието.
Защо, обаче, толкова много мюсюлмани се чувстват застрашени, унизени и уязвени от западните демокрации и защо, в резултат, тероризмът разполага с неизчерпаем резерв от хора? Каква е почвата на този източник?

Войната с тероризма е особен тип война, без начало и без край. (Самите съвременни войни се водят така - терористично. В чужда територия с местни групи - Русия в Украйна, Турция в Сирия и т н.). Независимо, че ДАЕШ нарича себе си Ислямска държава, те са едно от временните ядра на излъчване на терористични атаки. Днес съществува, поема “отговорност” за смъртта, която сее, утре възниква друго ядро, каквото преди това беше Ал Кайда, Хамаз, Хизбула, Ал Шабаб и т н. Колкото и да опитват да персонифицират отговорността на противника, тя се изплъзва не само поради това, че властта не се държи персонифицирано, но и защото ядра на терористични атаки могат да възникнат навсякъде и във всеки един момент. Това е в самото естество на организацията. Лицата са трудно уловими и идентифицируеми и поради слабата запознатост на самите участници помежду им.

Наричат този тип организираност от нов тип “морска звезда” и я противпоставят на организациите от типа “октопод” (каквито, например, са типичните мафиотски структури). При обезглавяване на октопда, цялата организация се срива или неутралзира. Докато при отрязане на крайник на морска звезда, той регенерира, израства отново и цялата система се възстановяа. Оприличават интернет мрежата на организация от типа “морска звезда” , както и някои съвременни бизнес модели в IT сферата най-вече, но и Анонимните, някои движения като “Occupy” и др.. Децентрализираната структура се самоуправлява и принципът й на функциониране е инициативността на всеки един участник. В някакъв смисъл, би могло да се каже, че се работи на принципа на доброволното самонаемане, като, разбира се, при успех, трудът се заплаща. Основна роля в този тип структури играе средата - работят равни между равни и никой не е по-главен, или по-важен от другия.

Дадох този пример от теоретични разработки в областта на индустриалната психология и съвременния корпоративен свят, за да направя паралел между структурата “морска зезда” и съвременния тероризъм. Независимо, че едно или други лице “емблематизират” тероризма в различни моменти, все пак, не може да се каже, че той има генерален директор, или генерален секретар, както е в ООН, например.
Погледнато откъм позитивната страна, и силно опростено, идеята за цялото като организъм, който съществува доколкото всяка клетка е свързана и предава информация на всички останали клетки, е дефиниция за живота. Това е живото цяло - в него всяко изолирано образувание, през което вече не преминава информацията от останалите, се изражда и извращава. Болестта.
Повечето от организциите са от смесен тип с преобладаваща типология по-скоро от единия или от другия теоретичен модел. Но съвременният свят недвусмислено изразява тенденцията да функционира все повече като “морска звезда”.  Капиталовите пазари са друг признак за тази тенденция.

В подобна среда човешката психика търси опорни точки. Традиционните - национална и/или етническа принадлежност, дъжавност, здравна и образователна осигуреност, семейна стабилност, традиции - всички те са в криза, или в нещо като преходно, бележещо изменение състояние. Хората губят почва под краката си и се чувстват все по-анонимни, атомизирани, несигурни, затъващи в движещи се пясъци. Друга характеристика на съвременния свят е непривързаност към определен национален, културен, семеен модел. Общата нагласа на очужденост от всичко, на липса на доверие във всичко и във всички е характерна за суицидността изобщо, за желанието, или за нагона да умреш. И пак ще повторя, че всички тези характеристики са по-силно или по-слабо изразени според местата и моментите. Което не пречи да осъзнаваме, че традиционните ни опори вече не са такива.
Носталгията по категоричност, отчетливост и яснота се стреми да намери някаква компенсация. Депримираността и усъмняването, липсата на доверие и уважение в институциите, масовите страхове са постоянни спътници в съвремнния ни живот. Неминуемо е част от хората - най-уязвимите - да преживяват тези тенденции по-остро и болезнено, да се чувстват захвърлени, отхвърлени, десоциализирани. А когато към психологическата обремененост се прибави и война, в която домовете и възможноста за доходи и работа се взривяват, перспективите се свеждат да нула.
Това са рисковите социални групи като тези в общества, в които се водят граждански или етнически войни,  етнически малцинства, социално слаби, неинтегрирани в образователните системи младежи, изпаднали от системите на здравеопазване, грижи, финансови услуги, самотни родители и деца без родителски грижи. Това са предимно, но не ексклузивно, второ, трето или четвърто поколение имигранти в бившите колониални държави, предимно в Европа. Но могат да бъдат, каквито примери има вече, и етнически европейци, изхвърлени от системата. Нека не забравяме и че понятието мигрант днес се разширява - такива са много млади хора по целия свят, част от които избират да живеят не вкоренено, а мобилно.
А там, където подобен тип среда отсъства, директно се извършва промиване на мозъци на малки деца сред собственото население, доведено до тежка социална и политическа зависимост чрез методите на автократични и диктаторски режими.
Това са двата източника, които захранват контингента на хората-бомби. Психологическият и социален тормоз довежда хората до непоносимост и до загуба на идентичност.

Стремежът да се разреши това по същество болестно състояние (близко до състоянието на самозапалващите се в знак на върховно обвинение срещу обществото) и при наличие на подходяща пропаганда, прави така, че на доброволното решение за убийствена-самоубийствена мисия да се гледа като на спасение. Все едно дали за себе си или за другите.
Под “спасение” се разбира набавяне на смисъл в живота, извеждане от блуждаещо съществуване, за което пропагандата се е погрижила да посочи виновник. А именно - общството, което не е съумяло да се погрижи за своите членове,
Принципно погледнато поради същите причини хората започват да работят като трфиканти на хора, наркодилъри, контрабандисти, измамници, крадци, убийци. Паралелната на официалната структура им набавя липсващите правила. Известно е, че подземните среди са строго организирани.
Подобна е ситуацията с хората-бомби.
Сякаш едната част от човечеството не си е свършила работата както трябва, а другата или се възползва от това като се стреми да я унищожи, или да я накара да я забележи.
Работата е там, че във все по-софистицирания ни свят, трудно се съзира логиката на терористичните атаки върху демократичната цивлизация. Защото те са примитивни, в смисъл на първични - инфантилни и компенсаторни.
Самите религиозни ценности, под чието знаме застават джихадистите, са обезсмислени отдавна. Така наречнената ислямизация се провежда като терористична акция от фашизоиден тип върху собственото население именно за да се избегне лаицизирането на мюсюлманското общество, което е неминуемо да се случва в глобалния свят.
Налага се убеждението, че те се борят не толкова срещу нас, колкото срещу унифициращата  и същевременно анонимизираща тенденция на секуларизация.
Така че хората-бомби са последно “спасение” така да се каже, последно оръжие на едно безсилие.
Отчаяното оръжие на отчаяните.










Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра