ИГРА ЛИ Е ИЗНЕВЯРАТА?

Публикувано в УебКафе през ноември 2015

 (Разсъжденията, които следват са теория. Този текст не се занимава с тежките морални дилеми, свързани с изоставяне и липса на грижа, тъй като всеки отделен случай е неповторим и предполага собствен анализ.)

Да. Иначе щеше да се нарича по друг начин, например напускане, изоставяне, предателство. Не че в нея не се съдържат всичките тези синоними, но все пак в изневярата има нещо обратимо за разлика от всички тях. Ходих, опитах, видях и сега се връщам отново тук. Обикновено наричаме изневяра действието, което не предполага самото себе си като окончателно. Излизам за малко от вярата, но ще се върна. Други случаи са раздяла, напускане или дори смърт. (Това, че смъртта на близък може да се преживее психологически като вид изневяра е друга тема).

Липса на доверие ли е изневярата, или предаване на доверието?  И двете, но парадоксът е, че при акта на изневяра се разчита на доверието, на върщането към изходната ситуация.

Промяната е най-близкото по смисъл понятие до изневярата. Ако не излезете от една врата, не можете да влезете в друга, би казала Алиса. В този смисъл изневярата е нещо условно. Така да се каже - изневяра няма. От психологическа гледна точка тя е свързана с несъответстващи с реалността очаквания и представи. А те пък са нарцистично обусловени и по определение - субективни. Това, кое ще оценим като изневяра зависи от собствената ни мярка. Има хора, за които тайната сексуална връзка на партньора не е изневяра, докато е тайна. И други, за които изневяра е поглед към залеза или потъване в любиам книга.

Но какво е онова, което ни “тегли” към промяна, към изневяра? От някъде се тръгва. Изневерявам на собствения си стил - имам и друго лице, и тъмна, непозната страна. И аз веднъж искам да направя нещо, което не ми прилича, което сякаш не съм аз.

Да се изпробвам в друга роля. В друг живот. Да увелича, умножа, удвоя живота си. Да спечеля нещо. Да опитам. Да извоювам.

Или обратно - бях в неприсъща роля - връщам се към себе си.

Вечната илюзия, че има най-подходящ партньор, най-подходящ стил, диета, външен вид, занимания, места, които посещавам, среда и т н.

Има по-инертни и по-динамични хора, по-нервни, по-подозрителни, по-завистливи, по-амбициозни и т н от други. Всеки знае за изнверите толкова, колкото и аз, колкото и всички останали. Защото те не само са ни присъщи, а и защото причиняват страхове и страдания. Понякога дори нанасят необратими поражения.

Но внимание! Не говорим никога за “добрата” страна на така наречената изневяра. Защо? Защото “добрата” й страна е промяна, развитие, откритие, разширяване на знанията, на хоризонта. Тоест, изневяра е само едната половина на нещото. Другата му половина е промяна. Игра на започване отново, отначало, встрани, паралелно.

Защо тази игра ни е толкова необходима?

Ако поне малко сме помъдрели, което не винаги се случва, би трябвало да сме постигнали известно съгласие със себе си. Да сме се научили, че онази тъмна и избягвана част от нас самите може и да е много полезна и дори - подкрепяща. Не само да сме разбрали, че не сме само едни, ами и други, и трети ... но и да приемем това положение.

А знаем ли това, можем да ИГРАЕМ. Да пуснем частично играта в живота си, да играем със света, със себе си, с другите.

Нека си припомним как сме пораснали.  Децата са доверчиви, но то е защото доверието изобщо не ги интересува. Те го предполагат и затова разполагат с него. Затова и са способни на игри. Ако не се доверя, не мога да играя.

Играта изразява прекрасната условност в живота ни. Тя е въздухът и усещането за щастие. Как става това?

Играта ни позволява да се изпробваме в различни роли и все пак да сме ние. Всъщност децата не ги е особено грижа да са “те”. Да са някакви, определени, с дефиниран “аз”. Смята се, че появата на този “аз” започва от предпубертетната възраст, кулминира в пубертета, когато е в криза, и след това постепенно съзрява. Ако изобщо узрее.

Вярно е също, че влизайки от роля в роля, поставяме на изпитание така наречения си “аз”, който следва да е отговорен най-малкото за собствената си тъждественост. А ако може - и за другите. Но, както казахме вече, децата не ги е грижа за това - те са скайукоъри и вейдъри, хобити и спайдъри, феи  и уингс, барбита и шрекове, алиси и пипилоти. Историята на приказните персонажи, или на аватарите на вижданията ни за света от дълбините на психическите ери, е история на развитието както на личността, така и на цивилизацията.

Игровото поведение всъщност е много повече от поведение. Нагласата към игра не е просто за да се забавляваме, понеже ни е скучно. Децата инстинктивно, или генетично знаят, че да се живее е равносилно на да се играе. Представете си дете, което застива в една роля или “остава при себе си”, което не посмява вече нищо и се затваря. То е аутист, мистериозно за изследователите отклонение. Това дете всъщност ни посочва отказа си да живее и да се развива. Отказа си да “играе играта”. Тези деца предизвикват дълбока привързаност и обич, затрогват, защото именно не са способни да ни “изневерят”. Но да не забравяме за цената - те не играят, и рядко изпитват радост.

Погледнато от тази гледна точка, изневярата е само на крачка от играта. Дори няма и крачка. И все пак има, тъй като някой, или някои е/са наранен/и. А това е вече приказка за възрастни.

И тя се разказва така:

Твърди се, че чувството за сигурност придава стабилност на личността ни и ни позволява да учим, да се развиваме, да постигаме целите си. Превръщайки се в самостоятелни личности, отговорни за живота си, имаме нужда от сигурност.

Бракът или връзката ни с партньор са фактори в констелацията на сигурността ни.

Строго погледнато, любовното чувство в своя пароксизъм, тоест в най-силния си момент, тотално игнорира понятия като продължителност, завинаги, вярност. Любовта няма нужда да трае, за да е любов, това не е нейна характеристика. Тя възниква, зашеметява като младо вино или нещо по-силно, показва ни, че животът има и това измерение на безтегловно щастие и ... си заминава по пътя. До следващото изстрелване на стрелата, ако имаме късмета да ни улучат.

НО, под развятото знаме на любовта  са паднали много глави, и най-вече тази на самата любов.

Нека не забравяме, че можем да се обичаме и без лудостта на опиянението. И слава богу, защото това са нашите семейни отношение, приятелствата ни, браковете ни и съчувствието към всички останали хора. С една дума, можем да се обичаме и без любов. А това означава, да допуснем “любовта” във всекидневнитото си поведение и във всекидневните си задължения, означава да разширяваме разбирането си, подкрепата, вниманието и отделеното време за другите. Означава, че сме пораснали.

Любовта е Rapt, отвличане, грабване. Раптът е максималното притежаване на другия, подчинението на волята му, притежаването и отдаването без граници, играта на жертва и господар. Това чувство за притежание остава и след като самата любов вече не се интересува от обекта на рапта си.

И именно тук на сцената излиза страшната дума Изневяра. Колкото и да я пускаме през ушите си подсмихвайки се, колкото и идеологии да си измисляме, че сме над, под или встрани от нея, звученето й не ни оставя безразлични - изпитваните чувства са страх, несигурност, гняв, ревност, завист, възмущение, желание за отмъщение и т н. Кой не ги е изпитвал пред действителната или възможна изневяра? Този космат призрак в гардероба, от който са се отървали сигурно само монасите в Тибет.

Когато сме пред факта с етикет “изневяра” започва външна и вътрешна борба за нещо, което бихме могли да наречем възстановяване на накърнените (ни) права. Поставям “ни” в скоби, защото често кръстоносният поход срещу изневярата се води в името на погазената справедливост, както ни се струва, а не в името на собствената ни връзка.

Имаме или нямаме право да нараняваме другите?

За да се отговори, пак трябва да се върнем към играта. Известно е, че децата не мислят за това дали нараняват. Възрастните ги учат да мислят за това. Със съмнителен успех. Повече “аз” или повече “другите”? Именно това е фалшивата дилема на отказа от игра. Който плаче на “Не се сърди човече” рискува да плаче от изневерите, когато порасне. Ако детето (и в голяма степен повечето от порасналите деца) се чувства застрашено от успеха на другите, значи има още накъде да расте и да зрее.

Степента, в която една изневяра ще ни нарани, е в пряка зависимост от това дали плачем, ако изгубим на “Не се сърди човече”. Разбира се, засягаме се, ревнуваме, но степента на това “засягане” има стъпала от земята до небето.

Такива са условията и те важат и за двете страни. Никой не е длъжен да осигурява моето щастие, но пък ако го направи, го възприемам като щедър жест, като дар.

Разбира се, горните разсъждения са теория. Този текст не се занимава с тежките морални дилеми, свързани с изоставяне и липса на грижа, тъй като всеки отделен случай е неповторим и предполага собствен анализ.