Пропускане към основното съдържание

Ден 21

Ден 21


Откакто се помня все нещо броя. Пръсти, седмични дни, керамични плочки за под и стени, месеци, сезони, райета, точки и пепити, часове, минути, секудни. Обожавам да гледам таймери.

Представям си числата графично, нареди в линии и кръгове, спирали, възли, пъзели. Но винаги броя: овце, вдишвания и издишвания, пресмятам личното си число на годината и на деня. Отбрлязвам специфичните комбинации от числа по номерата на автомобилите.

Изглежда броенето успокоява лутащия ми се ум, закрепва го и му дава малка конкретна задача. Всичко това става или светкавично и автоматично, или със съзнателно започване отначало.

Голямо броене, но никакво пресмятане.

Не мога да си направя простата сметка, така че разходите ми да са по-малко или поне равни на приходите. На тази тема се включва магическото ми мислене. Сега искам, пък ще стане както стане. Изключвам мисленето пред желанието. Все някак ще се оправя. Резултатът е, че вечно имам да връщам пари.  Връщам ги. И всичко отначало. Сякаш ако нямам да връщам пари, нещо не е наред. Сякаш това е най-здравата ми връзка с живота - да имам задължения, заради които да продължавам напред. И  все още продължавам.

С броене. 

Също така отказвам да се ориентирам добре. Слушам и гледам разсеяно, когато ми се обяснява и после тръгвам по собствени пътища. Често паникьосана. Но защо да се стига лесно някъде, когато може и трудно? Трудното е по-мое, лесното е по-чуждо. Винаги научавам нов маршрут от втори, трети или четвърти път. Никога от първи.

Обикновено мисля за много неща едновременно и върша по няколко неща едновременно. Или ги редувам. Но никога не оствам само с едно, което да започна и да свърша, без да посегна поне към още едно. Например пиша, правя списък с покупки, готвя, подреждам, чистя. Действията се вместват едно в друго като разноцветни фунийки. Никога не чета по-малко от три книги едновременно, е, условно едновременно. 

Пиша например разказ, анализирам си бележките и наблюденията от някоя сесия, отговарям на имейли и есемеси и месинджъри, преглеждам написното по някой доклад и отварям нова статия. Така наредвам с охлювна скорост. Изглежда това поведение създава у мен удостоверение за живеене. Подсигурявам се, чрез затрупване с работа, която не рискува да свърши. Преди някоя от тях да приближи края си, започвам нещо ново. 

С дрехите и обличането е друга опера. Облека ли ги веднъж, губя интерес. Независимо от качеството, цената и това дали ми отиват. Не казвам, че не ги обличам многократно, но вече не ме интересуват, чувствам, че трябват нови. Така се затрупвам с дрехи и обучвки и се налага да правя акции с чували по църкви, случайни цигански каруци или крайпътни контейнери.

Но пък с храненето съм ок. По-скоро, имам слабо развито чувство към храната. Избягвам много храни, но към тези групи, от които ям, не съм никак претенциозна. Рядко ми се дояжда конкретно нещо и обикновено е лесно задоволимо.

За сметка на това с пиенето мога да бъда ненаситна. Мразя да свършва и да нямам. С пиене се подсигурявам винаги.

Огледалата и мечтанията са ми специалитет. Основно занимание. Но пък оттам ми идват идеи. И хрумвания и инсайти. 

Затова обичам да съм сама, свободна, независима. 

И какво се получи? Манакална и депресивна. Хмм. Е, не съвсем, още мърдам и мога да се мобилизирам. Особено при кризи. И най-вече при кризи с близки.

Така стигнахме до заглавието: Ден 21. Откакто баща ми си счупи крака и аз поех неговия живот в ръцете си. Призив, който идва не само от обстоятелства, но и от някакво мое вътре, което откликва автоматично и начаса. Като броене на таймер. Обратното отброяване започна. Докато се освободя, или докато той си вземе обратно живота в ръце. 


Коментари

Популярни публикации от този блог

История Първа. Домино. История Втора. Думи

Не знам как случи се така, че вече станахме приятели. И ето -  протегна се малка ръка, И пипна и хвана ръката ми. Здравей ти, момченце, дошло от небето! Не-е, аз не от небето. а от мама и тати. И ето, ще дам да ме гушнеш ..., е не, но може ... мечето! Смее се той и смея се аз, и вече изпадам чак във захлас, Но Сашко, защото така му е името не само във стих, ме гледа и казва “Ела!”. Но не бих  и повярвала, или помислила, колко ли лошо е детето да писне, или да му писне от разни любезности от възрасти разни събрани нелепости. Показвам кутия една от дърво, тежка, червена и дрънка отвътре. Обръща я мигом и без колебание изсипва навън онова съдържание, От плочки на домино, слонова кост, Да види защо ли се леят и пеят, как само потракват и колко са много! И колко са звучни, и гладки и ... сладки! И рови и крие ръцете си в тях, докато баба му Бена стане за смях. Защо ли изобщо си мисля, че зная как се играе на домино. Т’

ИНТЕРВЮ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ 2019

Какво бихте казали днес на писателя, който сте били в началото, по време на първата отпечатана книга?   А.С. - Живеех във Франция, когато излезе първата ми книга през 1995 г. Никога нищо не съм си казвала по повод изданията на книгите си. Винаги е имало някакво удивление от събитието, сякаш то не се случва на мен, а на някого другиго. Винаги ме е съпътствало някакво “Не може да бъде”. Аз съм от тези, които приемат събитията като вълшебства.   Как избирате заглавия за книгите си?   А.С. - Не избирам заглавията, те сами се избират. Застават пред мен като надписи. Така се е случвало, че заглавията ми са леко криптирани, като гатанки, или ключове към книгата. Имам заглавието още от самото начало и то е нещо като владетел на случващото се по-нататък. Или книгата в минатюра. Не помня да съм променяла заглавие след като книгата е завършена. Но и не мога да пиша без заглавие.   Кога и къде пишете? Нуждаете ли се от някаква определена атмосфера, обстановка, нагласа. Имате ли р

ДНЕВНИК 36

36. Така полека-лека се придвижвах през годините: 2003-04-05-06-07 ... Вече три, после четири години от операцията.  В края на четвъртата престанах да ходя в диспансера. Ходех при Канисков. Но по-рядко, на всеки 2-3 месеца. През тази година реших, че искам да живея сама. Винаги съм изпитвала огромна и неотложна нужда от своя стая, от свое място, неприкосновено, писателско, момичешко, магическо. Осъществих го. В този перод бяхме много близки с Надя. Същински карнавал. Толкова много не съм се забавлявала нито преди това, нито след това. С изключение може би на годините на площад Македония и в Драгалевци.  Карнавал в силния смисъл на думата. Надолу с главата. Бомбаридархме се с хрумвания, едно от друго по-нелепи и красиви, напълно осъществими и осъществявани докато се говори за тях.  Мисля, че създадохме условен рефлекс за смях и забавление. Делта Ентъртеймънт както е името на фирмата, издаваща Алтера,  беше по-подходящо за нашите палавини. Толкова много обичам да игра