Пропускане към основното съдържание

Ден 21

Ден 21


Откакто се помня все нещо броя. Пръсти, седмични дни, керамични плочки за под и стени, месеци, сезони, райета, точки и пепити, часове, минути, секудни. Обожавам да гледам таймери.

Представям си числата графично, нареди в линии и кръгове, спирали, възли, пъзели. Но винаги броя: овце, вдишвания и издишвания, пресмятам личното си число на годината и на деня. Отбрлязвам специфичните комбинации от числа по номерата на автомобилите.

Изглежда броенето успокоява лутащия ми се ум, закрепва го и му дава малка конкретна задача. Всичко това става или светкавично и автоматично, или със съзнателно започване отначало.

Голямо броене, но никакво пресмятане.

Не мога да си направя простата сметка, така че разходите ми да са по-малко или поне равни на приходите. На тази тема се включва магическото ми мислене. Сега искам, пък ще стане както стане. Изключвам мисленето пред желанието. Все някак ще се оправя. Резултатът е, че вечно имам да връщам пари.  Връщам ги. И всичко отначало. Сякаш ако нямам да връщам пари, нещо не е наред. Сякаш това е най-здравата ми връзка с живота - да имам задължения, заради които да продължавам напред. И  все още продължавам.

С броене. 

Също така отказвам да се ориентирам добре. Слушам и гледам разсеяно, когато ми се обяснява и после тръгвам по собствени пътища. Често паникьосана. Но защо да се стига лесно някъде, когато може и трудно? Трудното е по-мое, лесното е по-чуждо. Винаги научавам нов маршрут от втори, трети или четвърти път. Никога от първи.

Обикновено мисля за много неща едновременно и върша по няколко неща едновременно. Или ги редувам. Но никога не оствам само с едно, което да започна и да свърша, без да посегна поне към още едно. Например пиша, правя списък с покупки, готвя, подреждам, чистя. Действията се вместват едно в друго като разноцветни фунийки. Никога не чета по-малко от три книги едновременно, е, условно едновременно. 

Пиша например разказ, анализирам си бележките и наблюденията от някоя сесия, отговарям на имейли и есемеси и месинджъри, преглеждам написното по някой доклад и отварям нова статия. Така наредвам с охлювна скорост. Изглежда това поведение създава у мен удостоверение за живеене. Подсигурявам се, чрез затрупване с работа, която не рискува да свърши. Преди някоя от тях да приближи края си, започвам нещо ново. 

С дрехите и обличането е друга опера. Облека ли ги веднъж, губя интерес. Независимо от качеството, цената и това дали ми отиват. Не казвам, че не ги обличам многократно, но вече не ме интересуват, чувствам, че трябват нови. Така се затрупвам с дрехи и обучвки и се налага да правя акции с чували по църкви, случайни цигански каруци или крайпътни контейнери.

Но пък с храненето съм ок. По-скоро, имам слабо развито чувство към храната. Избягвам много храни, но към тези групи, от които ям, не съм никак претенциозна. Рядко ми се дояжда конкретно нещо и обикновено е лесно задоволимо.

За сметка на това с пиенето мога да бъда ненаситна. Мразя да свършва и да нямам. С пиене се подсигурявам винаги.

Огледалата и мечтанията са ми специалитет. Основно занимание. Но пък оттам ми идват идеи. И хрумвания и инсайти. 

Затова обичам да съм сама, свободна, независима. 

И какво се получи? Манакална и депресивна. Хмм. Е, не съвсем, още мърдам и мога да се мобилизирам. Особено при кризи. И най-вече при кризи с близки.

Така стигнахме до заглавието: Ден 21. Откакто баща ми си счупи крака и аз поех неговия живот в ръцете си. Призив, който идва не само от обстоятелства, но и от някакво мое вътре, което откликва автоматично и начаса. Като броене на таймер. Обратното отброяване започна. Докато се освободя, или докато той си вземе обратно живота в ръце. 


Коментари

Популярни публикации от този блог

Книгите имат своя съдба. Разговор с Албена Стамболова

    Албена, какво се случва с книгата Ви за Боженци, която отдавна е готова? Намери ли тя своя издател?   Книгата за Боженци все още не е издадена, макар че е в готовност от повече от година. Мина през много мои редакции, както и през двама редактори. Но все още не е видяла бял свят. Парадоксалното е, че много читатели и издатели ме питат защо не издавам, а когато заговорим конкретно, се оказва, че или трябва да спечели външно финансиране, или авторът да си плати за издаването и дори за разпространението. Много го правят, може да го направя и аз, но досега нещо ме въздържаше. Книгите ми са излизали в тиражи от 600 до 900 броя, в Америка и Полша по-високи, и нито една от тях не е залежала. Обратно, не мога да намеря дори и един екземпляр, за да подаря, когато ми поискат. Тоест разходите по издаването се изплащат и отгоре от самия тираж. Така че нищо не разбирам. Може би в България липсва професията агент.   Пишете ли и нещо друго? Отдавна не е излизала Ваша книга. Това няк

ЦВЕТАН ТОДОРОВ (1939 - 2017)

  Цветан Тодоров избира за своя територия трансграничните пространства. Не само защото личната му житейска съдба е свързана с тях. Семейството му и страната, в която се е родил и израснал, остават от едната страна на "завесата", докато професионалният му път, а после и личният живот, се преплитат отвъд нея. През годините на неговото мигриране от изток на запад, актуалната тенденция в областта на интереса му е структурализмът. От затворената доктрина на арестуваните съдържания, каквото представлява т.н. социалистическият реализъм, предписващ идеосюжетите в изкуствата, Тодоров попада в алгоритмите на Сосюр и Якобсон в лингвистиката, социологията, етнологията, литературната наука, по- късно - психологията и философията, историята. Тогава започва да създава собствената си планета, чиято маса прогресивно се увеличава - планетата Тодоров, запазена марка за неуязвим авторитет, ерудиция, отговорност, почтеност, проницателност, логика, финес. В конфликта на бинарните опозици

Книгата или човекът. Веселина Василева

  Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звезд