Ден 21

Ден 21

Откакто се помня все нещо броя. Пръсти, седмични дни, керамични плочки за под и стени, месеци, сезони, райета, точки и пепити, часове, минути, секудни. Обожавам да гледам таймери.

Представям си числата графично, нареди в линии и кръгове, спирали, възли, пъзели. Но винаги броя: овце, вдишвания и издишвания, пресмятам личното си число на годината и на деня. Отбрлязвам специфичните комбинации от числа по номерата на автомобилите.

Изглежда броенето успокоява лутащия ми се ум, закрепва го и му дава малка конкретна задача. Всичко това става или светкавично и автоматично, или със съзнателно започване отначало.

Голямо броене, но никакво пресмятане.

Не мога да си направя простата сметка, така че разходите ми да са по-малко или поне равни на приходите. На тази тема се включва магическото ми мислене. Сега искам, пък ще стане както стане. Изключвам мисленето пред желанието. Все някак ще се оправя. Резултатът е, че вечно имам да връщам пари.  Връщам ги. И всичко отначало. Сякаш ако нямам да връщам пари, нещо не е наред. Сякаш това е най-здравата ми връзка с живота - да имам задължения, заради които да продължавам напред. И  все още продължавам.

С броене. 

Също така отказвам да се ориентирам добре. Слушам и гледам разсеяно, когато ми се обяснява и после тръгвам по собствени пътища. Често паникьосана. Но защо да се стига лесно някъде, когато може и трудно? Трудното е по-мое, лесното е по-чуждо. Винаги научавам нов маршрут от втори, трети или четвърти път. Никога от първи.

Обикновено мисля за много неща едновременно и върша по няколко неща едновременно. Или ги редувам. Но никога не оствам само с едно, което да започна и да свърша, без да посегна поне към още едно. Например пиша, правя списък с покупки, готвя, подреждам, чистя. Действията се вместват едно в друго като разноцветни фунийки. Никога не чета по-малко от три книги едновременно, е, условно едновременно. 

Пиша например разказ, анализирам си бележките и наблюденията от някоя сесия, отговарям на имейли и есемеси и месинджъри, преглеждам написното по някой доклад и отварям нова статия. Така наредвам с охлювна скорост. Изглежда това поведение създава у мен удостоверение за живеене. Подсигурявам се, чрез затрупване с работа, която не рискува да свърши. Преди някоя от тях да приближи края си, започвам нещо ново. 

С дрехите и обличането е друга опера. Облека ли ги веднъж, губя интерес. Независимо от качеството, цената и това дали ми отиват. Не казвам, че не ги обличам многократно, но вече не ме интересуват, чувствам, че трябват нови. Така се затрупвам с дрехи и обучвки и се налага да правя акции с чували по църкви, случайни цигански каруци или крайпътни контейнери.

Но пък с храненето съм ок. По-скоро, имам слабо развито чувство към храната. Избягвам много храни, но към тези групи, от които ям, не съм никак претенциозна. Рядко ми се дояжда конкретно нещо и обикновено е лесно задоволимо.

За сметка на това с пиенето мога да бъда ненаситна. Мразя да свършва и да нямам. С пиене се подсигурявам винаги.

Огледалата и мечтанията са ми специалитет. Основно занимание. Но пък оттам ми идват идеи. И хрумвания и инсайти. 

Затова обичам да съм сама, свободна, независима. 

И какво се получи? Манакална и депресивна. Хмм. Е, не съвсем, още мърдам и мога да се мобилизирам. Особено при кризи. И най-вече при кризи с близки.

Така стигнахме до заглавието: Ден 21. Откакто баща ми си счупи крака и аз поех неговия живот в ръцете си. Призив, който идва не само от обстоятелства, но и от някакво мое вътре, което откликва автоматично и начаса. Като броене на таймер. Обратното отброяване започна. Докато се освободя, или докато той си вземе обратно живота в ръце.