ДНЕВНИК
2.
После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него.
Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне.
Действие срещу страх.
Исках незабавна операция. Направих я.
После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях.
Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо?
Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така.
Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се разболяла, ами съм и полудяла. Омръзна ми да обяснявам.
Не мога да бъда пациент. Здрава съм. Защо да ставам пациент насила, след като съм клинично здрава? Защото така се прави, лекарите са единодушни.
И аз бях единодушна. Щях да се лекувам, но сама с помощта на билкар.
"Намери ми шаман", казах полу на шега на Климент. И той намери. Бай Димитър. В село Каменар край Поморие.
Шаманът ме прие в присъствието на сина ми Климент и на братовчед ми Гошо, които ме отведоха при него. Държеше да не е сам с мен. Скара ми се, че съм се оперирала. Скара ми се, че не работя достатъчно. Скара ми се, че съм добра, но много "шавам". Препоръча на момчетата да ме контролират с "бой и работа". Каза, че съм горе-долу добре, даде ми торба с билки за три месеца и нареди да дойда пак "в центъра на март". На тръгване го попитах за цигарите и алкохола. Той ми отговори с въпрос: "Да умреш ли искаш?". Така разбрах, че е сериозно.
На връщане в София купих огромна тенджера. И тогава разбрах колко е трудно да се приготвя отварата. Имаше сложна схема, количествата бяха големи. Всеки ден и всеки ден - мерене, варене, изстиване, прецеждане, разпределение по шишета, шишенца, хладилници, чанти. Пиене.
Свикнах. Отварата си беше моя задача, мой балсам, мое спасение. По-късно прочетох в Димков колко е важно болният да поеме сам грижата за оздравяването си. Колко е важно да е трудно, за да не забравя, че има отговорности към себе си.
Тогава не го знаех. Къщата се изпълваше с парите на врящите растения. Помня, че все някак се извинявах и гърчех (по-скоро вътрешно, отколкото външно) за причинените неудобства. Чувствах се по-добре, когато всичко минаваше сякаш незабелязано.
Така минаха три месеца.
2.
После възникна следната нагласа: припомнях си как се справях със страховете на детето си. Или по-скоро - как той се справяше със страховете си. Синът ми трудно признаваше, че го е страх. Или признаваше, когато беше готов да предложи решение за справяне. Така той ме учеше как се решават проблеми, а аз се учех да се вслушвам в него.
Разбирах, че е уплашен по това, че изведнъж ставаше много зает. Най-вече с легото си. Или с това да реди пъзел - голям и невъзможен. Редеше го докато страхът изчезне.
Действие срещу страх.
Исках незабавна операция. Направих я.
После, в продължение на месец, водих война. Доколкото си спомням - с всички. Няма да провеждам предписаните ми лечения - химио - лъче - хормонотерапии. Ще се справя без тях.
Защо не въпреки тях?, питаха ме. Защото ще ми е по-трудно. Защо, защо, защо?
Защото мисля, че за мен те не са добри. Откъде знаеш? Не зная, но мисля, чувствам така.
Гледаха ме със съжаление и това много ме нараняваше. Не стига, че съм се разболяла, ами съм и полудяла. Омръзна ми да обяснявам.
Не мога да бъда пациент. Здрава съм. Защо да ставам пациент насила, след като съм клинично здрава? Защото така се прави, лекарите са единодушни.
И аз бях единодушна. Щях да се лекувам, но сама с помощта на билкар.
"Намери ми шаман", казах полу на шега на Климент. И той намери. Бай Димитър. В село Каменар край Поморие.
Шаманът ме прие в присъствието на сина ми Климент и на братовчед ми Гошо, които ме отведоха при него. Държеше да не е сам с мен. Скара ми се, че съм се оперирала. Скара ми се, че не работя достатъчно. Скара ми се, че съм добра, но много "шавам". Препоръча на момчетата да ме контролират с "бой и работа". Каза, че съм горе-долу добре, даде ми торба с билки за три месеца и нареди да дойда пак "в центъра на март". На тръгване го попитах за цигарите и алкохола. Той ми отговори с въпрос: "Да умреш ли искаш?". Така разбрах, че е сериозно.
На връщане в София купих огромна тенджера. И тогава разбрах колко е трудно да се приготвя отварата. Имаше сложна схема, количествата бяха големи. Всеки ден и всеки ден - мерене, варене, изстиване, прецеждане, разпределение по шишета, шишенца, хладилници, чанти. Пиене.
Свикнах. Отварата си беше моя задача, мой балсам, мое спасение. По-късно прочетох в Димков колко е важно болният да поеме сам грижата за оздравяването си. Колко е важно да е трудно, за да не забравя, че има отговорности към себе си.
Тогава не го знаех. Къщата се изпълваше с парите на врящите растения. Помня, че все някак се извинявах и гърчех (по-скоро вътрешно, отколкото външно) за причинените неудобства. Чувствах се по-добре, когато всичко минаваше сякаш незабелязано.
Така минаха три месеца.
Коментари
Публикуване на коментар