7.
Или: по-близкият аналог - мога ли да допусна себе си в живота? Мога ли да се приема, мога ли да се обичам (както съветват книгите)? Май не можех. Исках живот без себе си. Бях живяла живот без себе си. Е, не съвсем, разбира се. Това, че бях майка, имах физически облик, паспорт, образование, хора, които ме обичат, занимавах се с нещо - по всичко това бях разпознаваема. Дори в степен по-висока от други. И какво? Не е достатъчно, нашепваше едно все още тънко гласче, което с течение на времето се научих да отглеждам.
В един от романите си описвам жена (Мария), която е непроницаема. Към нея мъжът й отправя реплика на отчаяние: “Не можеш да хвърляш всичко в себе си като в боклук”. Това е написано около десет години преди да се разболея в един разказ, който после вмъкнах в романа.
Ето че съм знаела какво правя. Но без да искам да го зная. Било ми е по-лесно, било ми е по-леко, по-лекомислено, по-дръзко, по-опасно. Така отново се връщах към идеята за играта, която играех със самата себе си.
Така че все по-малко сигурна бях, че искам изцяло да излича болестта от себе си, както се стреми да прави медицината. Ракът се появи като знак, като съобщение и то щастливо, защото бях жива и можех да го чуя. Важно беше да съхраня нещо от това преживяване. Не рак, разбира се, а някакви съществени следи от него, за да си осигуря време за вслушване. Защото всичко това (че болестта е съобщение) не дойде при мен под формата на няколко изречения като горните. А като мигновена идея, която моментално се отхвърля, после се връща, приела друга форма, отнова се прогонва, после се прочита някъде. Идваше и си отиваше в продължение на месеци и години, изтъняваше и се уплътняваше, подлагаше се на съмнения, на аналогии, споделяше се и постепенно добиваше образ. Когато окончателно се фиксира, реших че е много важно за мен да бъда с една гърда. И всеки ден по много пъти да усещам и да си припомням, че съм с една гърда. Това, разбира се, не е достатъчно само по себе си. Но пък взех решение, че с никакви пластики няма да се занимавам и дори съм много добре каквато съм. Ще бъда красива, казвах си, красива и с една гърда. Интересна. Който се плаши, да бяга от мен. Докато още лежах в болницата след операцията, доктор Владо ме беше казал: “В природата нищо не е симетрично”.
Върнах се при бай Димитър през март. Този път ме заведе Стефан. Бай Димитър ми каза, че съм добре и ми даде нова торба билки за следващите три-четири месеца. Реших, че към края на годината ще отида пак при него и след това ще потърся някакъв лекарски контрол - изследвания на шест и дванайсет месеца.
През септември стана нещо и аз отново пропуших. Малко отначало, но постепенно - повече. Поводът беше сериозен, но понеже се отнася до друг човек, тук няма да кажа нищо. Само, че събитието ме фокусира извън мен, върху друг човек, за когото се почувствах отговорна и на когото исках да помогна. Защо пропуших? Днес отговорът е лесен. Тогава дори не си зададох въпроса. Пропуших, защото ми бяха нужни сили. Пушенето ми ги даваше.
Винаги съм искала да завоювам света. Беше ми се наложило да воювам за себе си. Не че знаех кое е това себе си, но работата ми изглеждаше сложна и неясна. Дотогава бях вярвала, че светът ми е по-ясен.
А по някакви неизвестни за мен причини, пушенето се оказваше опосредител между двете. Аз и другите. Решаване или прикриване на релационния проблем? Брей! Харесвах цигарите и това, което правят с мен.
Коментари
Публикуване на коментар