14.
Баланс. Да обичаш себе си. Абстрактите.
На края на втората година срещнах Надя. И изведнъж за цялата идеосинкраза, в която газех, се появи събеседник. Тя е удивително човешко същество, защото може да мобилизра целия си капацитет, а в нейния случай той не е малък, за да бъде спътник. Пак като в приказките. Появява се магически персонаж, чиято функция е да помогне на героя да излезе от гората. Дава му вълшебен предмет или му показва пътя. Или съобщава полезна информация.
Грешката ми в случая с Надя беше, че забравих приказната схема. Тази функция е част от историята и изчезва преди края. Дълго време не й позволявах да изчезне. Вкопчвах се в подадения клон от ръба на блатото. Дори когато вече съвсем нямаше кой да го изтегли. Глупостта няма край.
Така или иначе, през следвашите пет години произнасях монолозите си пред Надя. Спорех пред нея, задавах си въпроси пред нея, отговарях си, плачех, смеех се, молех, страдах. Чух и получих безброй помощи, но и на това дойде краят.
Чувствах, че изтощавам хората около себе си. А те бяха в капан. Как да се отдалечиш от някого, който е застрашен? Морална дилема. Те балансираха. Опитваха да бъдат и с мен и без мен. А аз не приемах такива неща. Обвинявах, гласно или негласно. Обземаха ме неудържими разрушителни импулси.
И за какво изчете всичко, питах се. Ето каква си. Дивачка. Автентична. Поне в едно бях автентична. В разрушението.
И пак напред, напред. Моето напред нямаше общо с това да стигнеш донякъде. В един миг само се връщах назад, разрушвах илюзията на театъра на мъдростта.
Такава беше работата, моята работа - да се движа по най-мъчителния възможен начин с всичките грешки на които съм способна. Движех се в рояк от грешки.
Но може би тъкмо в тях изпитвах една от способностите си, или една от типитчните си черти: aeternum domum (всичко от начало).
Никак не е весело. Играта е опасна, особено ако не я контролираш, както беше в моя случай. Слепешком провокирах ситуации, които да ме отведат към началото на началата, към някаква въображаема точка в отминал момент, където се предполагаше, че уж всичко е наред, тоест - държа възможностите в ръка.
А постигах само напрегната тъга, нищо не си идваше на мястото, а се трупаше около мен като стени от памук.
Канисков ми напомняше, че имам работа за вършене с хората около мен.
В йога хората, които ни заобикалят са наши учители. Само че това беше прекомерна мъдрост за мен. Сърцето ми диво се стремеше да докаже нещо свое, нещо, което беше против всички.
Протест, който не можеше и не можеше да откънти в затворената кутия на тялото ми.
И ето един от аналитичните ми изводи за състоянието тогава: средата, в която съществувах беше активна, а аз се опитвах да я препарирам, да я направя пасивна, да я зануля. Защо? Защото работех само с едната страна на уравнението и поради тази причиня не успявах, както казват счетоводителите, да го “равня”.
Коментари
Публикуване на коментар