25.
Ето на какво подлагах близките си хора. Можех да развързвам възли, но не и своя. И все пак, средството ми беше дадено.
Освен това, историята не беше започнала вчера. Ако не се бях разболяла от рак, всичко това можеше да мине за невроза. Днес се питам какво е преживял Ивайло, за да се стигне до разпада на брак, който започна като перфектен и в който се роди с любов и радост Климент. Никога не говорихме за това. Живяхме заедно малко повече от 10 години, които може би щяха да бъдат по-малко, ако не беше специфичната приятелска среда. Колко лудости и знаменити неща се сътвориха в нея! Въпреки мъглата над брака ни, въпреки изглеждащия тогава вечен социализъм, живяхме, прочетохме, открихме и изговорхме неща, които сега са достъпни и поднесени наготово в интернет и никой не им обръща внимание. Имахме една вярност – интелектуалната, а не помежду си, защото това беше еснафско. Интелигентен и налуден свят, в който беше възможно да се четат Клод Леви-Строс, Витгенщайн и Фройд, да се пишат рок опери и песни, да се играят радио и театрални пиеси, да се „издават” вестници, енциклопедии, органони, пастиши на класици, да се сътворяват „сексуални комплекти”, гадателски карти, мезози, хороскопи и какво ли не още. Концепциите бяха естетически издържани и изпълнени доколкото е възможно от аматьори. Бяхаме алчни, здрави, щедри, красиви, диви, почти нямаше интриги и завист, само вдъхновения. Защото книгите бяха над всичко. Толкова шеметно живяхме, че нещастието отсъстваше. Всъщност, беше там, но не му обръщах внимание. Да се бориш за любовта си, и пази Боже, за брака си, не беше в бон тон-а.
Но въпреки този декадентски манеж, в разпада на пробитата като дървено буре система, аз не знаех на кой свят съм. Още тогава чувствах, „не е това”. Нямах критерии, реагирах първосигнално, рафинирният и култивиран Ивайло сигурно не е знаел какво да прави с мен. Както казваше майка ми, когато ме видеше в палтото ми, което метеше земята и с дивите ми коси до кръста: „Добре, че си хубава”.
Никой не ми обръщаше особено внимание, освен Миглена и по-късно – Андрей. Можеш, умна си, можеш, умна си. Мантра. Странното е, че ако не всички, повечето хора ме обичаха. Между 20-та си 30-та си година съм била толкова харесвана, колкото и после до 40-та в Париж. Странно е, наистина. Затова, когато си казах добре, готова съм за смъртта, усетих колко изпълнена съм с тази любов.
Но това беше ново. Не умеех да се чувствам обичана. Любовта все трябва да се вижда отнякъде. През заплахата от смъртта ли трябваше да се почувствам обичана, осъществена, окрайностена? Осмислена. Дойде краят, да го вземем.
Само че енергията продължаваше да напира в мен. Дано се укроти, иначе смъртта ми ще е страшна.
Коментари
Публикуване на коментар